Иван Вазов
Фелдфебел Стамболков
На 1885 година, през ноември, няколко дена подир обявяването Сръбско-българската война, аз и още няколко гимназисти от Сливенската гимназия, под омаята на патриотическото въодушевление, записахме се доброволци, с намерение да тръгнем за сръбската граница, към която се стичаха всичките сили на България, за да дадат отпор на нахлулия в земята ни неприятел. Въпреки ожиданията ми нас ни пратиха в дружината, която остаяше още в Хасково, назначена да бди върху южната ни граница.
Това беше едно разочарование за мене: аз ламтях да ида там, дето вече ехтяха гърмежите на войната, а ме запряха в един заглъхнал, далеч от нея градец, да върша проста гарнизонна служба.
Няколко дена след пристигането ми в Хасково постигна ме втора неприятност. Един войник дойде при мене веднага подир завършването на учението и ми каза:
— Ти ли си войника Ячев?
— Аз съм — отговорих.
— Вика те господин фелдфебеля в ротната канцелария.
— Кой е тоз фелдфебел?
— Стамболков — отговори войникът.
Последвах го. В канцеларията, до една маса с разфърляни книжа по нея, стоеше фелдфебелът, когото пръв път виждах, а до друга маса стоеше друг един войник, писар.
Фелдфебелят беше около трийсет и пет годишен човек, къс, пълен, с удивително валчеста глава и бузесто-червендалесто лице, с черни къси мустаци, настръхнали и паднали въз горната устна. Той ме изгледа със строг началнически вид, какъвто подобава на един фелдфебел, който се почита, и ми каза бързо и сухо:
— Ячев, ти ли си?
— Аз, господин фелдфебел.
— Ти си назначен мой вестовой.
Тия думи ме попариха. Чувството за моето достойнство се нарани заедно с отлетяването на последната ми мечта да зема участие в борбата за нашата независимост, за което доброволно бях напуснал уроците си.
— Аз, господин фелдфебел, позволете…
Но той ме не остави да довърша:
— Земи тая бумага и я занес на командира на дружината и веднага се връщай.
По тона, с който заповядваше, разбрах, че беше излишно всяко по-нататъшно възражение. Зех писмото и го занесох по адреса му.
Когато се завърнах, за да получа нова заповед от началника си, аз го заварих, че се беше вдълбочил в писане. Спрях се до вратата и чаках да ме погледне. Но валчестата му глава се не дигаше от хартията, над която повече мислеше, рядко само надраскваше нещо, после пак мислеше наведен. Тая работа го поглъщаше цял и очевидно задаваше му много труд. Една вертикална дълбока бръчка стоеше неподвижна на невисокото му тумчасто чело.
По едно време се извърна наполовина валчестата глава към писаря, който пишеше, и избъбра троснато:
— По-малко скърбуцай!
Най-после той ме погледна, пак с бръчката на челото.
— Земи стомната и налей вода! — каза той и продължи писменото си занятие.
Моето честолюбие на гимназист се възмути. Но тоя човек така беше повелителен, така ме подчини на волята си още от пръв път, щото аз безпрекословно изпълних заповедта му. Аз вътрешно пламтях от негодувание против тоя фелдфебел за грубите му, както тогаз ми се струваше, обноски, особено като бях постъпил по добра воля на служба. Положението ми беше незавидно, аз даже се каех за решението си, когато съм бил щял с такава унизителна длъжност да заменя ученичешката си свобода.
Завърнах се пак в канцеларията. Стамболков вече не пишеше, а ходеше из нея. Дълбоката бръчка бе се изгубила от челото му, вероятно бе свършил благополучно писмената си работа.
Той се спря и ме изгледа с пронизителните си и затънали в меснато лице очи. Сега забележих, че това лице имаше изражение просташко, носеше печата на ограничен ум, на самодоволна тъпост, които суровината не можеше да притули.
— Ти отдека си? — попита.
— От Стара Загора.
— От Заара?
— Да.
Той помисли малко.
— Какво учение си свършил?
— Шести клас на Сливенската гимназия.
— Добро… Иди очисти ботушите ми.
Тук моята гордост не изтърпя. Аз му казах решително:
— Господин фелдфебел, аз постъпих доброволец с цел да ида във войната, а не да шътам тука и да чистя ботуши.
Аз треперех, като казах тия думи.
Червеното лице на Стамболкова пламна, стана багряно. В дълбоките му очи светнаха мълнии.
— Не разсуждай! — извика той, като тупна силно с крак по пода и с такъв искрен гняв в очите!…
После още по-яката повтори заповедта:
— Ботушите очисти!
Аз излязох. Погледнах пътната вратня с намерение да изскокна. Но се удържах, разбрах, че ще направя нещо, за което ще се кая. Задуших възмущението си и очистих чизмите му.
Но още същата вечер намерих време и излязох на улицата, дето се оплаках на един познайник войник, бивш учител, от тиранията и грубостта на фелдфебеля Стамболков.
Войникът ми каза:
— Аз те съветвам, Ячев, да се подчиниш. Възможно е да те бие, и по-лошо ще стане с тебе… Сега е военно време и дисциплината е строга. За непокорството няма милост. Аз познавам фелдфебел Стамболков: той е един сприхав простак, но много пъргав и изпълнителен. Покори се юнашки на съдбата си и гледай да го не дразниш, а да спечелиш разположението му, за тебе е по-добре.
— Но аз не съм солдатин, аз съм доброволец.
— Не, ти си солдатин сега. В училището минуваше вироглавството, ние биехме учителите си, но тука си под желязна дисциплина, има само едно: изпълнявай и слушай, както правя и аз.
На утрешния ден аз извърших покорно всичките си длъжности на вестовой и се примирих философски с необходимостта. Носих на Стамболкова вода да се мие, ваксах му чизмите, закърпих му копчето и разпраното под мишницата на шинела, пометох канцеларията и даже по заповедта му изчистих цигарето му със сламка. Аз никога не бях вършил тия важни работи и сега сам се чудех на изкуството си в толкова разнообразни занятия. Моето послушание и безропотна подчиненост ми повърнаха, или по-добре спечелиха благосклонността на Стамболкова: той беше пак надмено-повелителен, но не вече тъй груб.
Между това той и тоя ден, и на другия продължаваше да пише на масата. Навел съсредоточено валчеста глава над хартията, погълнат всецяло от работата си, той дълго остаяше замислен, с дълбоката бръчка на челото. Мене ме силно интересуваше въпроса: що пише той. Най-после, като му подавах нещо си, аз фърлих крадишком погледна хартията — и не повярвах очите си: там имаше стихове! Стамболков пишеше някакво стихотворение. Ето занятието, което толкова му поглъщало вниманието и времето!
Аз се одързостих и го попитах смирено:
— Какво пишете, господин фелдфебел?
Той се извърна, погледна ме вторачено, па каза:
— Стихи!
