И сам прочете с глас и въодушевление цялото стихотворение, като махаше с ръка заплашително към Милана.
— Тъй му се пада на тоя подлец! — заключи той. — Сега да те наградя.
И извади из портмонето си шейсет гроша румелийски и ми ги даде.
Подир малко окръшки аз приех цената за сътрудничеството си, понеже бях останал без пари, и му благодарих.
На знака му аз го последвах в канцеларията. Там той се обърна към мене:
— Ти ще ми бъдеш писар! А ти — обърна се той към писаря — ще бъдеш вестовой.
Поезията прочее ме спаси от унизителното положение на вестовой при фелдфебеля. Писарската длъжност ме освободи от долните занятия, които тъй ме възмущаваха, и ми оставяше повече свободно време. При редките срещи с другарите си от гимназията аз обаче криех с каква цена съм спечелил благоволението на Стамболков, от страх да не ми се смеят.
Бяха пристигнали вече известията за отблъсването неприятеля при Сливница. Стамболков ми обяви, че става нужда да „напишем“ ново стихотворение за позора на крал Милана, и съжали, че многото занятия не му оставяха време да го „почне“. Перспективата пак да продължавам и развивам в зле ритмовани редове фелдфебелските идеи ме уплаши и аз издействувах, чрез покровителството на един познат офицерин, да бъда преместен в строя след петдневно служене при Стамболков.
Един празничен ден някои от другарите ми дойдоха засмени и ми честитиха.
— За какво ми честитявате?
— Не се втилявай, де!
И те се кикотеха.
— Поздравляваме те за стихотворението. Кой е знаял, че си бил поет…
Аз се цял изчервих.
— „Ой, ой, ой!“ — смееха се те.
— Не ви разбирам.
Те ми дадоха едно напечатано листо, което продавали хлапаци из улиците с викове: „Песня за крал Милана“.
Още при първия поглед разбрах, че то беше нашето стихотворение. То носеше следньото заглавие:
В същото време чух други хлапаци, че продаваха песента, като си деряха гърлата. Спуснах се при едного и на въпроса ми кой му е дал тия листове, отговори, че сам фелдфебелят Стамболков, като им казал, че десетте пари — цената на песента — са за тях.
— Нещастният, той ме направи за смях! — казах си аз.
Беше явно, че Стамболков не с користна цел пръскаше стихотворението, а от силно желание да разпали патриотическия жар в сърцата или да оттуши яда на своето, задето бе оставен в бездействие.
До вечерта аз изкупих колкото листове останаха непродадени още и ги изгорих.
Нас скоро ни преместиха в Търново Сеймен. Написа ли Стамболков другото си стихотворение за позора на крал Милана и напечата ли го — не зная.
Оттогава изминаха години. Много важни работи забравих, много силни впечатления се изличиха в душата ми. Но образът на Стамболкова стои и сега жив пред очите ми; виждам пак тая валчеста глава, наведена с дълбоката бръчка над хартията, и се повече расте симпатията ми към този човек, под чиято дребнавост и грубост на характера се криеше такава прекрасна душа.
Информация за текста
Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]
Набиране: Мартин Митов
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/5029]
Последна редакция: 2008-01-26 17:10:00
