— Какви стихове, господин фелдфебел?
Той тупна дебелата си месеста с къси пръсти ръка по хартията.
— Песня против крал Милана — каза той. — Искам да науча войниците да я пеят, за насърчение… Никаква песен такого рода нямаме… А?
На хартията имаше три куплета само.
Силно ми се искаше да прочета поетическото произведение на фелдфебелевата муза, но не смеех да простра любопитството си по-далеко и отговорих:
— Това е много добро, господин фелдфебел.
— Разумява се, че е добро.
Па зафана да псува с енергически изражения крал Милана, неговото вероломско нападение на земята ни, братската кръв, дето се лее по негова причина.
Той се повече и повече сгорещяваше от собствените си думи.
— И преставь себе: мене ме остаят тука!… Какъв дявол ще търся тука?
И той гневно плюна.
Стамболков се наведе пак над стихотворението и аз тръгнах да се отдалеча.
— Чакай, Ячев! — извика ми той.
Аз се спрях.
— Та какви науки, кажеш, беше свършил? От тия работи отбираш ли? — и той ми посочи хартията пред него.
— Ние учихме и стихотворения, български и руски — отговорих аз.
— Имаше един руски капитан, който писвал стихи… Как го викаха?
И той си затърка енергически челото, за да спомни.
— Лермонтов? — попитах аз.
— Да, Лермонтов! — извика той радостно. — Ти какви негови стихи си чел? Знаеш ли някои? Прочети някои!
На всеки миг Стамболков ставаше по-благ. Поезията ни сближаваше. За да поддържа доброто му настроение, аз издекламирах началото на „Казачья колибельная песень“, едничката, която знаех наизуст:
Лицето на Стамболкова светна от възторг.
— Браво, браво! Вот тебе!… Ти чудесно разбираш от стихи. Тогава чакай да ми предложиш личното си мнение, вот, но да ти прочета товачка, Ячев… това, как сказать, мое собствено дело.
И той ми прочете с напевен глас трите куплета. Те ми направиха впечатление за нещо просто, недодялано, като детински опит по стихотворство, но размерът на стиха беше същия, що имаше Лермонтовата песен. Аз помня само първите стихове:
А това „ой“ римуваше с „бой“.
Стамболков дигна към мене малките си очи, които сега светеха от огъня на вдъхновението.
— Как ги намерваш?
— Хубавички — отговорих, не желаейки, като оскърбя поета, да изгубя приятелството на фелдфебеля.
Той остана доволен.
— И знаеш ли колко мъки имах за сочинението на тия стихи? Но не мога ги доконча, че обаче имам много дела спешни… Слушай, голубчик, седни и напиши останалото — и той стана от стола си, за да седна аз.
— Господин фелдфебеле! Аз не съм поет! Аз не съм писал никога стихотворения, това нещо не е моя работа — казах аз.
— Можеш, можеш! — и той сочеше стола.
Но аз отказвах. Аз наистина никога се не бях опитвал в това изкуство.
Лицето на Стамболкова поизгуби своята благост.
— Във военно време един войник е длъжен всичко да може… Виж мен… Как можа аз?
— Вие имате естествен талант и можете, без да сте учили стихотворения, а аз не съм учил това изкуство.
— А терзилик учил ли си се?
— Не.
— Тогава как можа да ми закърпиш тъй изкусно шинела?…
— Ах, аз не умеех, но понеже заповядахте…
— И сега ти приказвам: седни тука да докончиш останалите стихи — подзе той с решителен тон. Голямата вертикална бръчка пак излезе на челото.
— Не мога, господин фелдфебел!
— Малчать! — изкряска той свирепо и тупна с крак. — Ела по мене!
Аз го последвах.
Дойдохме при отворените врата на другата стая, дето имаше писмен стол, връчи ми ръкописа си и каза с гръмовен глас:
— Давам ти до четири часът срок! Ако не, мисли си! — дръпна вратата и я заключи отвън.
Трябваше няколко минути да се окопитя и да разбера всичката комичност на положението си. Стамболков ми заповядваше да стана поет! Понеже по заповед закърпих дрехата му, аз по заповед трябваше да изкарам докрай и стихотворението му! Против тая фелдфебелска логика никаква друга не бе в сила.
„Быть по сему!“ — рекох си аз усмихнато и седнах при масата да опитам перото си в стихове, както се опитах с иглата, с четката за ваксване, с метлата. Свирепият му поглед, като ме тласна в стаята, не предвещаваше нищо добро и аз побързах да изпълня мисията си до дадения срок.
Както казах, трите куплети бяха нелепи. Но той ми не бе дал право да ги поправям, па и аз ги намерих хубави по-рано, та продължих нататък в техния дух да проклинам и ругая крал Милана. При всичката ми неумелост моите стихове вървяха по-гладки и по-логически. Всеки път, като погледвах в писаното думите „пъклен врагу, ой!“ кисках от смях. Цели два часа работих усилено. Най-после свърших благополучно стихотворната филипика против сръбския крал, която го правеше прах и пепел. Но аз трябваше да стоя в арест още два часа, доде се завърне Стамболков и ми отключи вратата.
— Чети! — каза той важно, когато му обадих, че съм извършил заповедта му.
Той остана възхитен от съчинението ми.
— Браво, браво, Ячев, маладец! Ти от мене по-хубаво си написал.
