Под бремето на ред измами скръбни,под удара на разочарованья —достигнах да изгубя вяра. Тръпнедушата ми от гняв, негодуванья.Достигнах вяра да изгубя! — Не в доброто,не в честността, не в правдата, а в тия,що знамена им дигат, на челотобез срам, и калят ги със мръсотия!Свободо! Истино! Вий, Идеали,кога били сте повеч унизени?Вий, божества, пред ваште пьедесталиний веч не смейм да паднем на колене!Не викайте, лъжци, витий коварни,светините не пипайте, млъкнете!Ний вярваме в кумири лучезарни,но вий, жреци, от тях се отстранете!
VI
„Френетически «ура» цепят въздуха.“
(Из една телеграма) „Ура! Ура!“… крещиме: „Да живей!“ —И тоз, и оня, утре — друг — се равно…На другий ден друг вятър ще завейи ний ще ги в кал стъпчеме безславно.„Ура! Ура!“… днес; утре — „Долу!“ Сганту люта, ту поклонница вдадлива…Ура! На силният, кат беси, и тамян —кога го бесят — пак „ура“ и „вива“!Когато труп не сме — ний сме талазнепостоян: кумирите мениме.Днес бутнем тоз, друг дигаме завчас —макар от кал — и пак „ура“ крещиме.„Ура! Ура!“ гърми мегданът прашни,и улици, и кръчмите пиени…С „ура“ се подлости венчават страшни,чела светливи и чела клеймени.„Ура“ — безсмислен вик, вой на тълпатапенлива, рев на дивота стихийна,шум от кипеж на ямата помийна…„Ура!“ О, долу на „урата“!
VII
Горчиво диша моя стих железни,негодувание жеже сърце ми:страданья, опит страшен — безполезниостаха, и уроците са немина нашата история нещастна.Пак царството на егоизма груби!На тоз кумир свирепи, ламя бясна,лют минотавър, кой поглъща, губитакъв запас от воли, ум и сили —ний жертваме народ, чест, съвест, право,надежди лъскави, завети мили,грядущето — вървим в нощта наздраво.Какво ще стане — безразлично нам е!Безвестност черна на врата ни тропа…И сякаш аз чета на всяко знаметез думи тайни: „Подир мен — потопа!“
