Самуил или мечтания на Перник

Иван ВазовСамуил или мечтания на Перник

I

Въз голий хълм, де хладна Струма
със жален шум брега пои,
под мъх и прах, без глас и дума
прочутий Перник1 днес стои.

Отдавна вече се не чува
туй име чутно в стари дни
и никой вече не тъгува
над тез печални съсипни.

Безгрижно пътникът оттамо
минува, крачи в пътя свой,
не се вълнува там душа му,
нито въздиша тайно той.

Не види, нищо не разбира
от тоз пустиниий голий вид
и негов крак го не запира
тук никой спомен жаловит.

От скитна си съдба довлечен
въз тоз забравен, дивий кът,
като поклонник стар, далечен
обиждам често тоя рът.

И днес из тия камънаци
в мечти потънал брода аз
и дира старите юнаци
ил сенките им тоя час.

И дира ги, като се скитам,
дано ги зърна в таз страна,
поклон да стора да ги питам
за тяхна страшна старина.

II

Във дол дълбокий, дол премрачний,
под тез нависнали скали,
си Струма лей струи прозрачни
и жаловито ромоли.

Шуми и кат че се припазва
да я не чуе някой друг,
с глас тих и тайнствен си приказва
и шъпне си самичка тук.

Шуми, шуми, о, Струмо мила,
и тая жална песен пей,
освен тук аз на таз могила
друг няма да те разумей!

Тук врани само грачат диво
по тез високите стени
и тъпият овчар лениво
овците кара си с псувни…

Разбирам аз що споменуваш,
какво гласът ти тъй шопти;
усещам аз, че ти тъгуваш,
о, ти не пееш: плачеш ти!

Да плачем, Струмо, да потражим
в сълзите си утеха ний,
един на друг да си прикажем
какво в душите ни се крий.

Кажи! Не си ли ти виждала
на Перник страшните стени?
И колко кръв е обливала
тогава твоите вълни?…

Когато Кракра непокорний2
от върха е стрели пущал;
когато всуе в бой упорний
кръвта си гръкът проливал?