Но вашите обятия не глождат страховете… Честити! Без проклятия живеете и мрете. V Желал бих да съм зрънчице, заровено в земята, над мене топло слънчице да пада през листата, да бъда там разбудено и в цвете да изникна, и весело, зачудено главичката да вдигна: за първи път природата прекрасна да здравиша и радостно в свободата да цъфна, да мириша. VI Омръзна ми веч врявата и грижите несносни, отидох във дъбравата, при цветенцата росни. — Я вижте ми качулката, кат кръв е тя цървена — казaa камбула-булката — в моравата зелена. — Цъфнaх и аз — лайкучката продума; а синчецът: — И аз развих си бучката, разперих си венецът. — И аз — извика ружката — съм весела и нова! — Аз — клuкна теменужката — за китка съм готова! И радват се под ясното небе и си бърборат за слънцето прекрасното, лазурът и просторът, за бляскът на зорницата, за шаровете пресни, за мая, за росицата, за славеите песни. Поклатих аз главата си — туй племе празношумно пожалих го в душата си — и казах остроумно: — О, беднички създания на две-три лучи ясни, вий нямате съзнание доколко сте нещастни! Вий ден цъфтите в драките и мрете непознати: защо ви са тез накити и шароне богати? Вий зло на ум не туряте и радвате се, бедни! А жегите? А бурите? А стъпките зловредни? На всичко вий игралки сте. Проклинайте съдбата: кат мен и вие жалки сте творенья на земята! Отде ме чуха птичките в клоновете зелени,
