разцвъркаха се всичките, насмяха се над мене.Гълчат си, чуруликат си, поглеждат ме лукаво…Не удържах язикът си, измъмрах ги на здраво:„Какъв е тоз над моята глава шум, бледословия?“— Ний смеем се над твоята глупчайша философия! VII Но ето ги пак истите фъркачи шеговити,играят си из листите, безгрижни и честити.Здрависват се, цалуват се със човките си мали,любуват се, милуват се, че майски дни настали.Западна мисъл тягостна в душа ми, кат вихрушка…Във таз природа радостна един съм аз без дружка!И викнах опечалено: „Ох, горко ми, линея!За мило либе галено и аз сега копнея;кат цветето, кат злаците и ази май посрещам;кат пилците в шумаците и аз любов усещам;и чезна до сърцето си да стисна нещо младо!Ела, мой ангел — дето си, ела, любовно чадо!…“А птичките закискаха и фръкнаха нагоре:„Поетът наш, изпискаха, със вятъра говори!“ VIII Зората пукна златата, зарумени небето,и званката крилатата писнa из вишинето.Отде е таз хармония, що пълни днес въздуха?Тез сладки благовония въз нази кой ги духа?Трептят, шумят акацийте в градината зелена,аз гледам декорацийте на новата вселена.Във бряста, във зеленият, шуми народ врабчета…— Ах, днес умрял е геният, умрял ви е поета!1Врабци, той с вас обичаше свободата и пейше…Зефир, кат теб въздишаше; природо, ти му лейшев душата тез съкровища; зари! Вий в него гряхте!Вий, небеса, легловища на мислите му бяхте!
