— Виж, това по виждам… Но хилядо уста да имаш, аз пак се питам какво ще направиш с тях: ти ще приказваш на една скала.
— Ще видим… Ако не помогнат благите думи и убежденията, аз има и друго средство — каза заканително Софка.
— Какво средство?
— Не обаждам.
— На мен?
— Един господ го сега знай в моята душа.
— Глупост някоя… — усмихна се Брезов.
— Но ти ме разсъни… Да подремем.
— Да подремем.
И те пак замижаха.
Но след няколко минути Брезов скокна и плесна с ръце.
— Ах, сетих се! — извика той с изступлено-победоносен вид, с какъвто някога Архимед беше извикал
— Какво има? — отвори очи и стреснато попита жена му, — уплаши ме.
— Монтеки и Капулети! — извика тържествуващ Брезов.
— По врага отишли! Не ме разбуждай.
И тя пак замижа.
Брезов погледна недоволен Софка и избъбра:
— С тебе да приказва човек по литературата е се едно, като да говори с оня, дето вей навън.
Па се протегна пак, сключи ръце под глава и склопи клепки.
Влакът гърмеше и бучеше сред нощния мрак.
Нашите пътници пристигнаха на последната станция посреднощ. Там се качиха на кола и тръгнаха по шосето към града X., отстоящ двайсетина километра на юг, сгушен в една долина в разклоненията на Балкана.
Фъртуната беше престанала.
Колата вървеше глухо по застланото с дебел сняг шосе, което се разпознаваше от снежното поле по телеграфните стълпове.
Пътниците, огънати добре в дебелите си дрехи, няколко време не си приказваха, сякаш че всичкото си внимание и усилие полагаха в това, да им бъде по-топло и да стоят неподвижни.
Полето се белееше мъгловито до известно място на юг, после се изправяше черната стена на един рид с неясни очертания в небето.
Брезов гледаше към тоя рид. По него трябваше колата да се изкачи и да слезе, преди да стигне града.
— Луди сме, луди — изпъшка той сърдито… — И как се повлякох аз по ума ти?
Софка напусна тогава мълчанието си.
— Ти си вечно нерешителен човек, Костаке — изгълча го тя.
— Аз съм повече от нерешителен, аз съм слабохарактерен: не трябваше да те слушам.
— А мислиш, че и аз от слободия съм зарязала къща и съм се дигнала в тия студове и снегове да пътувам?
— И всичко това от какиното ти писмо. Женски тревоги, глупави страхове — отговори Брезов.
— Ами ако станеше злото? — попита глухо Софка с безпокойство в гласа.
— Нищо няма да стане, празни работи.
— Малко ли са се убивали от тая пуста любов? Нали се отрови госпожица Делева по-лани?… Не обеси ли се и актрисата?
Брезов махна с ръка навъсено. Нему се не щеше да говори за това. Той се обърна към возача, едър турчин, чийто широк гръб в кожух се чернееше пред тях на капрата, и му каза по турски:
— Селим, добър час.
— Евалла, чорбаджи — отговори турчинът малко поизвърнал мустакатото си лице насам.
— Пътят до града добър ли е?
— Добър; но в тоя дебел сняг конете се уморяват, па и преспи е навеяло.
Това беше явно: двата коня влачеха вече тежко файтона, въпреки зачестилите плясъци на бича.
Брезов запали цигара.
— Какво има ново-вехто в града?
— Нищо, слава богу — поизвърна се пак турчинът. — Дя! Поганци те зели, ленив скот! — и той удари няколко пъти левия кон, после два пъти и десния.
Но скоростта на колата си остана същата.
— Ха, чух че се случила една беда — подзе Селим: — удавили се двама души в реката.
— Двама души? Кои? — попита с любопитство Брезов.
— Мъж и жена някои. Не разбрах кои.
— Как се удавили?
— А бе, фърлили се от моста… Дя! Вълци да ви ядат и двама ви — скара се пак на конете, като ги плесна по гърбовете.
— Мъж и жена казваш?
— Мъж и жена ли, ерген и мома ли — кой ги знае… не попитах… Тия неща не ни дават хляб, та да издирим по тънко… На жената или на момата уловили само шапката.
Брезов трепна. Той се обърна към жена си и я погледна уплашено. Но тя стоеше спокойна, понеже не разбираше турски.
— Та ти не чу от коя къща са? — попита Брезов.
— Не.
— Кога станало това?
— Снощи, току тръгвах за насам… Как е било и кои са били, ти ще научиш сам, чорбаджи, като стигнеш там.
Брезовата коса настръхна от ужасна мисъл.
— Ами ако са те? — каза си той… — Боже мой! Аз не трябва нищо да обаждам на Софка. — И той пак погледна гузно жена си.
— Какво ти каза турчинът? — попита го тя.
— Нищо.
Брезов, нацупен и мрачен, гледаше в коленете си.
— Боже мой, ако са те? — мислеше той.
От зловещото предчувствие мислите му се затъмниха.
Когато стигнаха до полите на бърдото, Селим спря файтона и се обърна към Брезова:
— Чорбаджи, ние не можем да вървим по-нататък.
— Защо?
— На тая върлина, при тоя дебел сняг, не можем изкара. Па и тъмно стана. Единът кон се плаши. А шосето лази над пропаст, опасно е.
— Карай! — извика Брезов.
Но Селим му обяви, че е невъзможно да превали баиря.
— Мигар, ако вървите пеш, а аз да водя конете, инак не отговарям.
Когато Софка се научи какво казва турчинът, тя кипна и го обсипа с гневни укори.
— Пеш да вървим? Из снега? Цели километри нагоре!
Викаше и Брезов. Но нямаше полза от всичкия тоя шум.
— Престойте тук в хана, доде се развидели и конете да починат. Посгрейте се и вие. После с божия воля пак ще потеглим — каза хладнокръвно возачът.
Недалеко се чернеше край пътя хан. Едно прозорче светеше там.
Нямаше що да се стори, подчиниха се на необходимостта и слязоха на хана.
