Ханджият ги посрещна радушно и запали висящата ламба в кръчмата.
— Една топла стая, байо — каза Брезов.
Ханджият показа една врата в дъното и каза:
— Тук ще заповядате, аз сега ще ви запаля печката.
Софка усети, че й мина ядът, тя се усмихна.
— По-хубаво стана, да видя как се спи и в хан — каза тя, като свали шала от главата си, защото в кръчмата беше по-мек въздуха.
Но Брезов беше нетърпелив и нервен.
— Ами тая стая не е ли свободна? — попита той, като посочи един осветлен прозорец със спусната червена басмяна завеса.
На тая стая принадлежеше и другия осветлен прозорец, външния, който видяха от пътя.
— Тука имаме гости — каза ханджият.
Действително, из стаята се чуваха гласове.
— Кои са тук? — полюбопитствува Софка.
— Един господар с госпожата си.
— Весели — забележи Софка, като се ослушваше в гласовете, размесвани от разни кискания.
По свойственото на Евините дъщери любопитство, Софка приближи до прозореца и надникна. Но като нямаше никаква отзявка на завесата, тя се задоволи да слухти.
Брезов, гризан от тайната си тревога, спря настрана ханджият и го попита по-ниско, не е ли чул нещо от града.
— Вчера са се удавили двама души в реката — отговори той с равнодушен вид, — хвърлили се сами.
— Кои?
— Давидковото момиче и хаджи Василев син — от севда, казват…
Брезову писнаха ушите. Стори му се, че тук няма въздух да диша, и изскокна навън. По челото му изби горещ пот.
— Кой са тука? — попита Софка ханджият ниско.
— Казах ви: мъж и жена му. Вечерят.
— Отде са?
— Не знам. Не ги познавам. Половина час преди вас пристигнаха, и то, госпожо, пеш, до колене в сняг вървели. Оставили си колата отвъд баиря. Измръзнали, измръзнали!… Булчето плачеше…
— А сега се смее — забележи Софка, като чу едно звънливо изсмиване на женски сребрист глас из стаята… И тя пак се вслуша, като че искаше да познае тия гласове.
— Сега им е драго, защото се стоплиха. Сложих им вечеря; имахме пиленца и яйца, и много добро винце… Вие, ако обичате да закусите нещо… и да пиете? По-добре ще се сгреете.
— Костаке, искаш ли нещо да земем? — обърна се тя към мъжа си, който влазяше отвън.
Брезов крачеше мрачен. Той нито чу думите на жена си. Тя забележи прибледнялото му лице и тревогата му.
— Какво ти е?
— Нищо — отговори той сухо.
Тя не обърна повече внимание на лошото му разположение, като си го обясни с неприятната случка на пътуването. После пак се спря при прозореца.
Ханджият излезе из стаята им, дето запали ламбата.
— Заповядайте, запалих ви печката. Не обичате ли нещо да пиете? Или друго? Има добро винце — обърна се към Брезова.
— Нищо! — отговори Брезов.
Него го не свърташе. Той гледаше мрачно, почти гневно спокойната си жена. „Тя нищо не подозира, нещастната!“ — мислеше си той.
Когато ханджият им донесе в стаята вещите и постла мекият им китеник въз сламника на кревата, той попита:
— Утре по кое време ще тръгнете?
— Рано, още преди да фане да се развиделява.
Ханджият погледна внимателно разстроеното лице на Брезова.
— Ваша милост, да не са ви нещо роднина удавените?
— Кои удавени? — попита Софка живо.
Брезов скокна, махна с ръце към ханджият, като да затули устата му, па седна на стола безсилен.
Ханджият не разбра значението на това му движение и отговори на Софка:
— От моста се хвърлили вчера, госпожо, момичето на чорбаджи Давидка и момчето на хаджи…
Той не довърши и се спря смаян, като видя, че Софка изведнаж падна на кревата примряла.
— Вода! Вода! — извика Брезов и изскокна да дири вода в кръчмата да свестява жена си.
Разтича се и ханджият да дири вода.
Но вода нямаше…
— Вода! — щуряше се Брезов.
— Голямата стомна е в тая стая — каза ханджият и посочи осветления прозорец.
— Майчице, какво става тука! Тая жена умря!
Брезов се спусна към вратата на стаята и фана да блъска:
— Отворете! Дайте вода!
И в полудата си той, без да чака повече, натисна вратата, тя изпращя, строши се и се отвори.
Брезов се втурна вътре като хала.
Но той се дръпна внезапно и остана вкаменен на мястото си.
Той видя, че ония, които вечеряха на масата, бяха един рус момък и една вакла девойка. И те останаха вкаменени!
Рано сутринта файтонът се спускаше оттатък рида, наближавайки града, който се чернееше и пушеше посред снежната долина.
В колата бяха сега четворица пътници: Брезов и Софка, Иван и Анастасия.
Софка беше сияюща и ги гълчеше:
— Луди, луди! Да тръгнете тъй голи, в такава фъртуна, без да мислите, че ще замръзнете… А пък ти даже, Анастасио, и шапката не си си земала!… Та твоята глава де е мислила тогава за шапка!
И тя се наведе, фана с две ръце хубавата глава на сестра си и я целуна с просълзени очи.
— Нали ти казах, како, вятърът я отнесе във водата, като припках през моста.
— И на каква грижа сега са бащите ви и домашните ви! Мислят ви удавени! Те ще полудеят!… Селиме, карай по-скоро.
Файтонът с нова сила полетя надолу.
— Пада им се, пада им се на тия еничери! — викаше Софка.
Брезов се обърна към нея усмихнато.
— Е, какво беше последното ти средство, което не щя да ми обадиш? Какво щеше да направиш най- после?
— Щях да съветвам Иван и Анастасия да направят това, което направиха… На ония глави такъв бръснач трябваше… Те забравят, че и те някога са либили…
………………………………………………………………………………………………………………
Не е ли излишно да разказвам радваха ли се хаджи Васил и Давидко, когато сутринта пристигнаха заедно с Брезови във файтона им и чедата им вече годеници, и весела ли стана сватбата на балканските Ромео и Юлия… Всички граждани с очудване и възторг не гледаха ли двамата стари сватове, фанати един за друг, как скокливо и леко, като двайсетгодишни момци, играеха „пайдушката“, повърнали се за минута в
