Иван Вазов
Балканските Ромео и Юлия
— Кога ще се пристигне най-после? — попита той.
— Като сме тръгнали — ще пристигнем — отговори тя.
— Тъй, тръгнали сме, като луди, посред зима, да ходим на гости…
— Ти знаеш, че не отиваме на гости, а за работа.
— Макар… Ти се прозяваш?
— Дрямка ме пак налегна, но това друскане оставя ли да спиш? И ти се прозяваш?
— Отиваме да сбираме ума на двама стари, и двамата упорити като арнаути… Приятна работа.
— Кажи по-добре: отиваме да направим честити двама млади.
— Имаш право… но се неприятно. Аз се питам с какви убеждения ще можем да прикротим една многогодишна умраза… Аз съм адвокат и с устата си кръвник мога да сваля от въжето, но пред сегашната мисия губя кураж.
— А аз го не губя.
— Да те видим…
Тоя полусънен, пресечен с чести прозявки разговор, ставаше в купето на втория клас между софийския адвокат Брезов и жена му Софка. Влакът фучеше из нощния мрак и сливаше шума си с бесния вой на веявицата. Ламбата от потона осветляваше отвесно с блед светлик лицата на двамата съпрузи, като оставяше сенки под очите им и под носовете им, и под прошарените големи мустаци на адвоката.
Брезов, човек петдесетгодишен, с уморена, добряшка физиономия, в бръчките на която се четяха грижите на един живот нетекъл по масло, се мъчеше да заспи на канапето, опирайки глава в ъгъла, с крака прострени, цял тръскан и разклащан от друскавото движение на вагона.
Съпругата му, жена жива, речовита, между две възрасти, с лице дебелко, закръглено, с остатки от прежна хубост, в което блещяха две хитри очи — когато ги отваряше, се опитваше тоже да заспи на срещното канапе, седешком, свита в шала си, но също безуспешно.
Те бяха само двамата в купето.
Брезов пак отвори очите си и като видя, че и тя гледа, той се поизправи и каза:
— Софке, дойде ми едно нещо на ума, като мислех за нашите двама дъртаци.
— Какво?
— Бях чел една история, ама съща като тяхната.
— Каква история? — попита лениво жена му.
— А бе от един списател — как го викаха?
Брезов се силеше да си науми нещо, което беше чел преди двайсетина години, като си натискаше с ръка челото и веждата, и няколко време стоя в това положение.
— Е, кой и да е… Та каква история? — попита Софка, като се прозина с дълга дремлива въздишка.
— Тоя писател разказва за две такива фамилии… Как ги викаха?
И той пак си натисна челото, замислен.
— Както са ги викали! Е, та какво?
— Забравих ги… Нейсе… Та тия две фамилии се мразили, ама как се мразили — ужасно, и от дълги години… А пък щерката от едната фамилия и синът от другата се обичали, ама как — умирали един за друг… Как ги, как ги викаха?
— Остави ги. Кажи най-после ожениха ли се? — попита нетърпеливо жена му.
— Къде!… Тоест, ожениха се, ама…
— Слава богу, и нашите ще се оженят, каквото и да пречат дъртите. Любов хатър не знае… Нали има дума: „За брата до вода, за либе през вода.“
— Ах, сетих се: викаха ги тие фамилии: Монте… Монте… Монте… лукови и Куку… куку… — мъчеше се Брезов да налучи имената на бащите на Ромео и Юлия.
— И ти си ги учил на рашето като мене! — каза Софка, прозина се енергически, тегли шала въз гърдите си и си опря главата о стената, примижала и неподвижна.
Мъжът напусна безнадеждно шекспировските възпоминания и пак си опря главата за дрямка.
Трепливият светлик на ламбата светеше въз лицата им.
Навън виеше фъртуната.
Брезов отвори пак очи и видя, че Софка гледа.
— Искам да заспя, ама се тая мисъл ме мъчи — каза той.
— Коя мисъл?
— Дето приказвахме.
— Много ти трябват сега Луковците и Кукувците… Я спи.
— Не бе, за нашите…
— За нашите? Какво ще му мислиш? Ще идем там, ще направим годежа и свършено.
— Така лесно?
— Че какво? Убийство няма помежду им я?
— Да, но има оскръбление…
— И какво има от едно: циганин? Толкова ли е страшно?
— Но на, хаджият се докачил и от петнайсет години не си приказват с дяда Давидка.
— Е, защо се докача? Той циганин ли е?
Брезов клюмна с глава значително.
— Докачително е, де… Помисли си, че тебе рекоха: циганка…
— Няма да се докача.
— Няма да се докачиш?
— Няма.
— Как тъй?
— Защото знам, че не съм циганка, а съм от първите госпожи в София. И оная, която ме нарече така, знае, че това не е истина… пък аз мога да й счупя устата.
— Видиш ли, че се сърдиш… — усмихна се мъжът й. — Да кажем, че хаджи Васил има право да се счита обиден и затова се противи на сватовщината с баща ти… Но баща ти от какво се гневи на него, та не иска да даде Анастасийка на сина му?
— Нали пишеше в писмото кака? Тато е горделив — ти го знаеш.
— Е, че какво като е горделив? Той нали удобрява момъка?
Софка пак притегли краищата на шала отпреде си, като скри ръце под него, и каза:
— Той дава дъщеря си, но не моли с нея.
— Е, че какво ще стане сега?
— Нека да го помолят. Горделив е.
— Но хаджият никога не ще да приеме. И той е горделив, освен че е оскърбен.
— Та затова отиваме там я? — каза троснато Софка.
После, като помисли, прибави:
— Само ти внимавай, Костаке, там да не разбере тато, че отиваме с тая цел — да предумваме хаджият, да го молим!… Ние отиваме тъй, просто на гости. Да не усети, че ще работим пред хаджи Василя — пази боже! Нали пише кака? — „Закалям дъщеря си, рекъл, ама глава не клатя…“
— И той глава не клати, и хаджият още по-упорит, и додето нашите двама еничери си правят ината, клетите двама млади въздишат и се мъчат от три години. Какво са криви те? Иван казва: „Ще се опушна“, Анастасия казва: „Ще се отровя!“ Трябва премудрий Соломон да слезе да разреши тоя въпрос.
— Аз ще го разреша!
— Как?
— Ще убедя хаджи Василя да поиска формално Анастасийка за сина си. У нас от мъжка страна тропат на момините порти, тъй е обичая.
— Как ще направиш това чудо?
— Не съм с кокоши ум я.
— Знам, че не си.
— Дал ми господ и уста.
