Иван Вазов
Прощъпалник
У Никифорова, богатия софийски гражданин, предстоеше да се извършва на третия ден на Коледа, вечерта, прощъпалника на първородния му син Николча.
За бащата и за майката, ощастливени с наследник, това събитие беше особено радостно и честито. Те бяха поискали да го отпразнуват по най-бляскав начин в средата на роднини и близки семейни приятели.
Разкошно и с вкус накичения салон, озарен от висяща лампа — люстра, която заливаше с приветлив светлик скъпите белгийски килими, кадифените, вишнев цвят, кресла, златните кръжила по картините и на голямото огледало, и всичките ония дребни накитни неща от мрамор и бронза, с които ръката и тънкия вкус на младата домакиня бяха умели да повишат привлекателността на великолепната обстановка.
Единият кът на салона се пълнеше от високата „йолка“, устроена по Коледа, за радост на сина, пресно руско нововъведение в нашите столични обичаи. По нейните тъмнозелени клони, посипани с изкуствен снежец, за да се науми бориката в зимната си премяна, и умотани с паяжина от блестящи сребърни и златни жици, висяха във вид на фарфорови чашки или цветни кандилца многобройни кошнички с конфекти, бонбони, шоколадчета — всичко това назначено да изпълни с радостен възторг очите и душата на малкото човече, царят и славата на къщата, в която тая вечер беше и героят.
Домакинът, четирийсетгодишен мъж, висок, пълен, с поглед внушителен, господарски, с движения самоуверени и резки на човек, привикнал да повелява, сам шеташе и даваше последните разпореждания на прислугата, за да бъде всичко в ред за приличното посрещане на очакваните гости. Жена му, черноока хубавица със среден ръст и с малки красиви бели ръце, влизаше и излизаше, шумейки с копринената, залепена на стройната й снага, рокля, носейки със себе си атмосфера от тънки благовонни миризми, и фърляше надзорни погледи върху уреда в салона и извън него.
Третият член на семейството — героят сега — Николчо — не се показваше. Чуваше се само сребристият му вик в ближната стая, често пресичан от радостни изхълцвания или плач, според сполуката или несполуката да достигне вървешком стола — гимнастиката, на която го обучаваше слугинята, приготвяйки го за тазвечерния подвиг.
Гостите задохождаха. Най-напред семейството на Костаки Аргиров, кум Никифоров, виден търговец, после белобрадия дядо поп Сребро с попадията и двете си дъщери, тоже сродници, почти едновременно с майора Грудова и жена му, прелестна и модна дама от висшия свят, а най-сетне домакините посрещнаха високопоставения чиновник от министерството Врачевски и г-жа Врачевска, дебела, но миловидна трийсет и пет годишна жена, твърде гиздосийно и модно облечена, малко вятърничка за възрастта си, и доктора Галева, с напреднала възраст обществен деятел, със строго, разочаровано лице, на когото политиката бе побъркала на докторското поприще, а докторското му на политическото… Ето защо при неговото появяване разговорът незабавно мина на политика.
— Не, аз ви казвам пак: ние българите няма да се оправим, ние не сме узрели за политически живот, ние сме още в оная детинска стадия, когато трябва пръчка за децата, а не нож в ръцете им. Конституция имаме, нали? Ний способни ли сме за конституция? Омаскарихме всичко. Едни други ще се изядем… Тъй ако отиваме още малко, ще пропаднем, та и никой не може да ни избави от тая пропаст… — продължаваше докторът обичните си еремиади и зловещи прокобвания за участта на отечеството.
— Пак политика! Оставете я джанъм, да си видим радостта — обърна се поп Сребро. — Катинке, де Николча да го видим?
— Парашкева го облича сега — отвърна г-жа Никифорова.
— Та именно, там бъркаме я: от политика бягаме, оставяме я на вагабонтите, те да ръководят съдбата на държавата. Честните и опитните родолюбци са оттикани, умните си гледат своите работи — нека общите да горят на огън… — подзе ядовито доктор Галев.
И Врачевски поиска да отклони разговора на друга страна, защото докторовата критика го туряше малко в неловкост, и той попита уж случайно майора:
— Кажи ново-вехто, господин Грудов.
— Какво заповядате? — каза майорът, като стана от мястото си, дето се бе случил между баба попадия и жена си, и седна при Врачевски, за да може да го чуе отблизо, понеже баба попадия с двете си дъщери, госпожа Врачевска и госпожа Аргирова бяха дигнали голям шум едновременно по важния слугински въпрос и скъпотията на яйцата, та заглушеният майор почти нищо не бе можал да чуе от важния разговор по политиката.
Когато зачу повторния въпрос на Врачевски, той каза:
— Нищо не знам… Ах, да! Тая вечер се научих, че Мартинов се отровил.
— Кой Мартинов? — попита и дядо поп, като махна повелително на баба попадия да не пищи.
— Казаха, че е Мартинов, поетът.
— Бре!
— С какво се е отровил? — попита докторът.
Тая лакома новина въдвори мигновено тишина в женската част на обществото. Удивления, охкания, смайвания.
Жените обсипваха майора с въпроси.
— Ами кой е тоя Мартинов? — попита пак поп Сребро, комуто остаяше неясно нещо.
— Мартинов поетът, писателят бе! — отговори докторът. — Трябва да е зел стрихинин в силна доза или цианкалий.
— Баснаджият ли? — извика очудено поп Сребро, като се сети сега за кого е реч.
— Не, той не пише басни — забележи майорът.
— Календарджият де — поправи се попът.
— Не е календаржия, джанъм — каза майорът: — Той е писател и поет, много талантлив, кой го не знае.
Тия обяснения никак не измениха ниското попово мнение за Мартинов. Той никога в живота си не беше си дал труд да различи тия разни понятия: календарджия за него беше всеки, който пише книжа, печати ги и ги продава, за да се поминува. За Мартинова той знаеше само това и ето защо по лицето му се появи изражението на някакво чувство средно между жалост и презрение.
— И каква ще е била причината? — попита трети път госпожа Врачевска.
— Доколкото можа да съдя от един по-предишен разговор с Пиперкова, негов най-ближен приятел — пое майорът, като си изтърси пепелта от цигарето в бронзовата изваяна пепелница, — причината да посегне върху живота си ще е бедността, по-добре — глада.
— А!
— Да, гладът и огорченията. Мизерията и грижите го отчайваха още от дълго време, откогато бе изваден от служба и фърлен на пътя с жена и три деца, поради независимия си характер. Той беше все мрачен, умислен; имало минути, в които дохаждал в отчаяние. Той казвал често на Пиперкова: „Пиперков, дотегнал ми е тоя мизерен живот, ядове и тегла, някой път ще си пръсна главата с куршум“…
— А земал отрова, като жена — забележи строго попът.
— Затова го гледах — каза докторът — все такъв смутен… трябва да е… Въобще, който е поет, е болен човек — прибави с доктринален тон Галев, — или по-добре: серсем човек. Един човек със здрав ум и с мозък в главата би потърсил друга печалба, вместо да гладува от писателство. На Мартиновата постъпка може да се реши само един извеян глупец.
— Позволете, г-н докторе, глупец не е Мартинов, а, напротив, твърде даровит поет, чието име се славеше…
— Чието име се славеше, а коремът му куркаше — каза докторът. — Кой купува у нас книги?
Няколко време следваха всякакви догадки и тълкувания за причините на това самоубийство и нещастните му сетнини за Мартиновото семейство. Както обикновено, новините за чуждите злощастия са най-питателна храна за един оживен разговор и сегашното известие внесе благодетелно освежение в беседата, станала бледна и незанимателна от докторовата политика.
— И за какво му бе тая слава? Аз съм го виждал няколко пъти — вехтък, вехтък! — каза Аргиров.
