нападателите с резки удари на ръцете и краката си. Вляво от него Харвей вече размахваше меча, като се биеше едновременно с трима пазачи. Теди го забеляза с крайчеца на очите си и чу неговия вик:
— Теди, бягай, ако можеш!
Харвей скочи от подиума и бързо побягна. Тълпата с желание му правеше път. Тримата пазачи, с които той се фехтоваше, се търкаляха на дъските, а един седеше на колене и се държеше за корема.
Докато Теди асимилираше картината, към подиума тичаха група воини с извадени мечове, а двама вече се бяха изкачили и се готвеха да го нападнат. Той се огледа и разбра, че отдавна трябваше да е изчезнал. Изтръгна меча от ножницата на лежащия близо до него офицер и се хвърли направо срещу пазачите. Те не усетиха какво става — някаква сила изтръгна мечовете от ръцете им. Всъщност това беше силата на майсторството на Теди — ниндзуцу, на което също обучаваха бъдещите пилоти и което предполагаше умение да се отнеме меча. Но пазачите решиха, че това е магия.
Теди се засили и направо прескочи стълпилите се до подиума воини. Двойното предно салто накара насъбралите се хора да ахнат от почуда. Такова нещо не бяха виждали никога. Той се приземи благополучно и се втурна към най-близкия ъгъл. Хората бързо му правеха път, а пазачите, които се спуснаха да го преследват, трудно се промъкваха през тълпата, като непрекъснато ругаеха и заплашваха.
Теди скоро стигна края на площада и потъна в лабиринт от улици. Те бяха криви, разклоняваха се и той често попадаше в задънени. Преследвачите се чуваха съвсем близо зад него. Той с ужас си помисли какво би станало, ако се натъкне на стена без изход, и точно това се случи.
Преследвачите приближаваха. Теди стисна меча, но не се наложи да се сражава. Слабо скръцна и се отвори излющена врата. Тихо го поканиха да влезе. Нямаше време да мисли.
Вратата се затвори, преди преследвачите да разберат къде е потънал.
Хванаха Теди за ръка и в пълна тъмнина го поведоха през тесни коридори и малки стаички, откъдето се носеше миризма на кисело зеле и котки, а някъде наблизо се чу и детски плач.
След това го избутаха на друга улица и жената, която го водеше, извика: „Привет на Харвей! Господ да ви пази!“, и затвори също такава охлузена врата. Теди се понесе напред, като благодареше на съдбата и на Харвей. Но още след първия ъгъл се натъкна на въоръжени хора, обаче това не бяха пазачите на барон Рой. Бяха четирима и водеха някого, загърнат с дълго наметало и качулка. Първият се отдръпна бързо пред излетелия иззад ъгъла пилот.
— Бари! — ужасено простена Теди.
Това бяха хората на Херб Колайти. Бари хвана меча, останалите трима — също. Теди зае отбранителна стойка — краката разкрачени и леко прегънати, мечът във вертикално положение вдясно от тялото, лактите разперени успоредно със земята. Бари презрително изрева:
— Та ти не умееш и да държиш меча!
Те държаха мечовете по европейски — с една ръка пред себе си. Теди владееше само самурайския и неговата техника беше друга. Колко хубаво, че трофейният офицерски меч имаше дълга ръкохватка и можеше да се държи с двете ръце. Ако беше като на Бари или като на пазачите, щеше да му създаде големи неудобства.
Дахомейците нападнаха всички наведнъж. „Идиоти, къде сте тръгнали с примитивната си средновековна техника срещу ветрилообразната защита, блокадата с крака и стринговите атаки…“ — помисли си Теди. Той с лекота отразяваше сипещите се върху него удари.
Бари се оказа по-силен от останалите. Тях Теди за миг ги повали с плоската страна на меча или с ръкохватката и сега те се търкаляха в краката му като фазани след сполучлив залп. А на Бари просто изби меча. Той обречено отпусна ръце. Теди нямаше намерение да го убива, обърна се, за да бяга нататък. Зад гърба му Бари обаче извади кинжал и замахна.
Това беше много елементарен похват. Теди се отдръпна встрани, едновременно избягвайки удара и обръщайки се, перна противника с меча през корема. Бари с проклятие се сгромоляса.
Теди отпусна меча.
— Бог ми е свидетел, че не го исках.
Под краката му потече кръв. Теди изтри лице и се канеше да тича по-нататък, но върху раменете си усети нечии ръце. Той подскочи от изненада.
До него със свалена качулка стоеше принцеса Хирма. Теди най-неприлично се опули срещу нея.
— Ти ме спаси… — тихо каза принцесата.
— Спасих ли те? — недоумяваше пилотът. Той бягаше, като се стараеше да се измъкне от преследването, и не би се бил с никого, дори с Бари, въпреки че го позна, а камо ли пък да се сети да спасява някого.
— Това са дахомейци. Те искаха да ме отвлекат. Ако не беше ти…
Принцесата се притисна към Теди, прегърна го с неприкрито облекчение и главата му се замая. Не беше свикнал да се прегръща с принцеси.
Хирма го погледна в очите.
— Тебе още ли не са те обесили?
Въпросът беше изключително навременен — наблизо се показаха войниците на барон Рой. Теди стисна меча, но този път с едната ръка. С другата хвана принцесата и я притисна до себе си. Тя все още нищо не разбираше. Само след половин минута пилотът беше обкръжен от стотина войници.
— Ей, вие! — изкрещя Теди. — Не ви съветвам да се доближавате, защото иначе от вашата принцеса ще останат само рогца и копитца. — Той се ухили. — А може и това да не остане…
Войниците притихнаха. Напред излезе Остин — Теди отдалеч го позна, — намръщено огледа следите от неотдавнашната схватка. Той също позна Бари.
— Аха, змия дахомейска — изсъска злобно и се обърна към Хирма: — Принцесо, нима той е по-добър фехтовач от вас?
Принцесата отговори с треперещ глас — напълно естествено, щом те държат за гърлото и размахват меч под носа ти, едва ли можеш да мислиш за интонацията си.
— Остин, не аз, а той ги уби. Заповядвам ви да не го докосвате.
Остин скръцна със зъби:
— Както кажете, принцесо…
Хирма внимателно се освободи. Теди вече не я държеше за врата, но още не пускаше ръцете й. Тя го погледна и пилотът долови в този поглед едновременно ужас и възхищение. Той я хвана по-здраво за ръката, а с другата стискаше меча.
— Нещо не ми се иска да те пусна съвсем, принцесо. По-добре да бъдем заедно, нали?
— Какво искаш? — прекъсна го Остин.
— Искам да ме изслуша барон Рой. Заведете ме при него. И имайте предвид, че принцесата е до мен, а аз държа меч…
Те тръгнаха към замъка. Остин удържа на честната си дума. През половиния час, докато вървяха, никой не направи опит да се приближи до Теди, който грижливо водеше принцесата за ръка.
Баронът ги посрещна вече не с такъв бесен поглед, с какъвто беше изпратил Теди. Той вдигна властно ръка:
— Пусни принцесата! Никой няма да те пипне. Давам думата си на рицар и на мъж.
Теди му повярва. Пък и нищо друго не му оставаше. Той се обърна към своята пленница:
— Простете, принцесо! Повярвайте, всичко това беше само блъф. За нищо на света не бих причинил зло на такава очарователна лейди. Разберете ме и ми простете, принцесо.
Девойката слабо се усмихна:
— Аз ти вярвам, чужденецо… Ти ми харесваш.
Баронът мрачно и въпросително местеше поглед от принцесата към Остин, очевидно още нищо не разбираше. Тя описа с две думи как са я заловили хората на Бари. Хирма имала навика да се разхожда сама из града, като се загръщала с наметало и закривала лицето си с качулка. Но дахомейците я проследили.
Тя разказа как Теди е победил и четиримата. След това Остин обясни как Харвей, Теди и двамата дахомейци, които също успели да избягат в суматохата, са избягнали наказанието. Баронът се намръщи. На Теди му се стори, че за него най-неприятното в тази история беше изчезването на Харвей. След минута Рой отново си спомни за пилота.
— Сега вече е ясно че ти не си дахомеец. („Това и по-рано беше ясно, глупако!!!“) Значи, като че ли
