нямаше защо да те обесим. Това, първо.
„Желязна логика!“ — Теди го гледаше право в очите.
— Съдейки по разказите, ти великолепно владееш меча. А това е привилегия на благородниците. Това — второ.
„Карай, карай, теоретико. А къде беше, когато ме мъкнеха към бесилката?“
Погледът на Теди не изразяваше нищо.
— И трето, ти си бил учтив с принцесата, когато не е било необходимо да се прикриваш с нея.
„Понятия за учтивост и чест — е, няма що!!! Когато не е било необходимо!“
Теди все така настойчиво гледаше барона в очите.
— Значи — направи равносметката баронът, — налага се едно-единствено обяснение. Назови името и титлата си.
Теди се напрегна.
— Пилот… Тед Айрън.
— Пилот ли? — попита баронът и повдигна вежди.
— Това е нещо като граф — малко по-бързо, отколкото би искал, поясни Теди.
Сега баронът втренчено го погледна — също както преди това Теди гледаше него. Дали повярва, или не — беше трудно да се разбере.
— Поздравявам те, пилот Айрън, на моята земя и те моля да бъдеш гост в замъка ми! — бавно и тържествено произнесе баронът и като сложи ръка на сърцето си, се поклони.
Той говореше с Теди като с равен, а това го накара да застане нащрек. Пилотът напрегнато мислеше, преди да отговори.
— Благодаря ти, барон Рой, за оказаната чест, с радост приемам поканата, защото можем да си помогнем един на друг.
Очевидно Теди се държеше точно както трябва и думите му бяха на място.
— Нека пилот Айрън ни извини за малкото недоразумение, което стана днес. Аз и моите хора ти поднасяме най-дълбоки извинения — баронът пак се поклони, а след господаря си се поклониха всички, които се намираха в залата — от Остин до пазачите. Продължаваше да стои права само принцесата.
„Дявол да те вземе, мръсен дангалак! Виж го ти, «малко недоразумение»! Едва не ме обесиха, а той казва на това малко недоразумение.“
Лицето на Теди изрази колкото се може по-голяма признателност и той каза:
— Да забравим това, бароне. Вече всичко е минало — тук пилотът си спомни, че още стиска меча в ръка. — Нека между нас никога не застава това — и Теди повдигна меча и го хвърли настрана. Той със звън падна на каменния под. Освен ръкохватката в него нямаше нищо хубаво и Теди го изостави без съжаление, защото сега вече разчиташе да получи меч, за какъвто мечтаеше.
В залата влязоха офицер и няколко войници, които носеха някакво парче тъкан с размери на одеяло. Положиха го пред барона.
— Това е всичко, което намерихме у Бари и неговите хора, ваше сиятелство! — с поклон доложи офицерът. Войниците се строиха зад него и изцъклиха очи.
— После — обърна се баронът и хвана Теди за лакътя. — Пилот, мисля, че трябва да се преоблечеш и да се изкъпеш.
Теди веднага се съгласи. За миг той внимателно огледа всички внесени вещи — нито предавателят, нито лазерният меч бяха сред тях. Нито една вещ от комплекта.
Втора глава
ВОИН
Първото нещо, което направи Теди като гост на барона, беше да си поръча меч. Трябваше цели два часа да обяснява на ковача какво се иска от него. След това два дни киснеше в работилницата и поправяше някои пропуски. Резултатът от първия опит беше запокитен в рова около замъка. Вторият меч беше постигнат от същата участ. Третия Теди огледа с много голяма доза скептицизъм и го бракува, а когато ковачът се възмути, моментално го строши от най-близкото дърво. Като видя това, ковачът от учудване затаи дъх, но повече не смееше да му противоречи. Затова пък седмия се оказа чудесен — леко извит, разширяващ се от ръкохватката, истински самурайски меч. Теди не обърна внимание на канията, а острието напълно го задоволи, особено след като се затвори в работилницата за едно денонощие и направи така, че то да се върти на ръкохватката. Хитро пресметнатият център на тежестта /ковачът се чудеше и не разбираше защо е необходимо/ позволяваше да се нанасят удари на всички страни без прихващане и винаги с острия край. Прекалено дългата ръкохватка предизвика смях у някои офицери, които се осмелиха да му се подиграват. Когато пък Теди провеси меча на гърба, а не на пояса си, околните бяха просто шокирани. Той предполагаше, че неговите нетрадиционни похвати ще предизвикат известен интерес, но не очакваше някаква сензация. Вторият меч, точно копие на първия, се появи след седмица, но той не го носеше със себе си, а просто го остави в стаята си. Приближените на барона, без особено да се крият, продължаваха да се присмиват на тренировките му. Той често излизаше на двора да се поразкърши. Направи си прът за занимания с нагинато и за съответните раздели по у-шу и кендо и всеки ден по няколко часа провеждаше интензивни тренировки. Винаги беше пълно със зрители, които се забавляваха със странните според тях прояви на пилота. Впрочем това не продължи много: Теди си спомни всичко, което беше учил в училището, и веднъж, освирепял, немилостиво напердаши пазачите с пръта. След това някакъв млад офицер му предложи да се фехтоват и пилотът, дори без да изважда меча си, го наби само с крака. Въпреки всички усилия и меча си офицерът не успя да му нанесе нито една драскотина. След този случай започнаха да се плашат от Теди и не се осмеляваха да му се присмиват. Той реално доказа, че неговите необикновени движения са всъщност ненадминато бойно изкуство. Баронът също понякога го наблюдаваше, но винаги мълчаливо.
Пилотът изпра универсалния си комбинезон и сега се пъчеше в него. Той приличаше на всяка дреха от всички времена и народи и в него Теди не се различаваше много от хората на барона, особено когато започна да носи наметало, под което скриваше отликите си от околните. Сваляше го само през време на тренировките. Постепенно свикна с този живот, нагоди се, усвои маниерите им на поведение, малко по малко разбра що за свят го заобикаля. Сега вече не изглеждаше като бяла врана, можеше да поддържа светски разговор и да посплетничи с барона за последните политически събития.
През цялото време Теди чувстваше, че баронът го проучва, наблюдава го. Рой беше умен човек и бързо разбра, че пилотът не е никакъв велможа, но не даваше вид и продължаваше да се държи с него като с равен. Няколко по-дребни князчета, негови приближени, също се държаха учтиво с Теди, но не стана ясно, дали по указание на барона, или пък по собствена инициатива.
Така измина един месец.
Пролетта беше на края си, готова всеки момент да премине в лято, стопли се и отвъд града полята буйно се раззелениха. Както винаги, Теди излезе на двора за загрявка. Започна с дихателни упражнения, след това с разтягане и в този момент забеляза принцеса Хирма. Той беше свикнал да я вижда с чудновати дрехи, но сега тя се представи като амазонка — така поне я възприе Теди.
Високи до коленете меки ботуши, нещо подобно на шорти, стегнати с колана за меча и чифт кинжали, лека кожена куртка, две широки иглести превръзки на ръцете и тъмна лента около главата, придържаща буйната й прическа.
Теди изглеждаше както обикновено — бос, с безформен, напомнящ кимоно, само че цял и без колан комбинезон и къса коса, необичайна за аборигените. Мечът и наметалото му бяха до стената.
Принцесата гледаше Теди с явно предизвикателство. Преди това той изпълни няколко финтови удара с крак и замря в произволна позиция. Сега се гледаха в очите. Сетне принцесата извади дълъг прав меч, който също държеше с две ръце, но малко по-различно от Теди.
— Защитавай се!
Пилотът не помръдна. Принцесата вдигна меча, чакайки той да вземе своя, но Теди засега не искаше това. Спомни си, че Харвей говореше за Хирма като за изкусен фехтовач, и концентрира цялото си внимание върху меча й. Като видя, че Теди не се помръдва, тя започна да приближава острието към гърдите му. Смяташе да го прекара до стоящия до стената меч, но той леко се отклони и нейният меч срещна въздуха. Второто замахване вече не беше толкова внимателно — от ляво на дясно, на нивото на гърдите му. Теди
