Онези, които искали първи да въведат телефонията и да получат съответните финансови облаги, избирали по-лесно поддаващи се на контрол и не толкова избухливи личности. Нито Меучи, нито Грей, нито Рейс попадали в тази категория. Повече от ясно е, че моделите на Бел са буквални копия на прототипите, създадени много по-рано от Меучи. Коварният начин, по който са „разгледани и одобрени“ патентите на Бел, говорят повече за финансов нюх, отколкото за гениална изобретателност. Също толкова очевидни са и манипулациите в патентното бюро, когато Бел успял да регистрира патента си „15 минути“ преди Грей да поиска да му се издаде кавеат. Днес едва ли някой се съмнява, че виновниците за подобно нещо биха се посвенили да твърдят, че са изпреварили конкурентите си с „15 години“.
В крайна сметка, благодарение на всички тези мошеничества се стигнало дотам, че кавеатът на Меучи, който „така и не бил намерен в списъка на патентите“, бил отхвърлен. Няма значение. Меучи е легенда. Име, обвеяно със загадъчност. Неговият кавеат и до ден-днешен може да бъде открит в архивите. Всички по- късни патенти на телефона са невалидни. Първенството и авторското право принадлежат именно на Меучи. Тази истина не би оспорил нито един съвременен адвокат.
Всички останали съдебни действия, предприемани срещу Меучи до края на живота му, били организирани както от телефонните компании, така и от самия съд. Целта била една — да се осигури монополът върху телекомуникациите. Завършената и действаща телефонна система на Меучи, видяна и използвана от безброй посетители и съседи на изобретателя години преди появата на Бел, е много добре отразена както в италианските, така и в местните вестници от онова време.
Да четеш стенограмите от съдебните битки на вече възрастния и немощен Меучи, е равносилно на това да усетиш страха на великан. Макар че Меучи не можел да си позволи ежегодното подновяване на своя кавеат, първенството му било безспорно и опасно, в противен случай гигантите не биха си направили труда да вдигнат толкова шум пред обществеността. Компанията „Бел“ се опитвала по всякакъв начин да омаловажи системата на Меучи, като я наричала по време на процесите най-обикновен „въжен телефон“ и на няколко пъти била уличена в измама. От научна гледна точка, подобен начин на защита бил напълно лишен от основания. Провисналите кабели на системата на Меучи я правели неспособна да предава обикновени еластични вибрации с такава чистота и амплитуда. Нещо повече кадифените звуци, получавани от неговите устройства, били прекалено силни и ясни, за да бъдат „най-обикновени механични трансмисии“.
По едно време магнатите се надявали, че възрастният господин в крайна сметка няма да издържи всички тези шумни процеси и ще се откаже. Водещите журналисти наричали Меучи „онзи стар италианец, онзи стар производител на свещи“. За ужас на адвокатите, Меучи останал непреклонен. По-ранни чертежи, свидетели, работещи модели нищо не било в състояние да промени предварително взетото решение на съда.
За да долеят още масло в огъня, противниците се постарали да очернят името му в пресата. В не една пристрастна към корпорациите статия той бил наричан „селянин лъжец стар глупак“. Твърдо решен да защити корпоративния мастодонт, пристрастният и достоен за презрение съд целял с всички средства да унищожи Меучи и твърденията му за първенство в откритията. По-късно подобни процеси щели да станат обичайно средство за отстраняване на съперници. Останал без всякаква надежда за финансово обезщетение, Меучи престанал да плаща скъпите съдебни такси. Точно това желаели монополистите. И все пак остава фактът, че Меучи пръв въвежда телефонната система.
В продължение на много години името на Меучи не се споменава нито веднъж в историята на телекомуникациите. По-подробното запознаване с този социален феномен на „контрол над информацията“ показва, че източниците за историята на комуникациите винаги са били контролирани и на практика предоставяни от Лабораториите „Бел“ на компаниите, занимаващи се с писане на учебници. Така монополистът „изглаждал“ иначе сложната история.
Ясно е също, че Меучи и сънародниците му никога не са били приемани „с отворени обятия“ от американците, докато не предприели конкретни действия в тази насока. До края на живота си Меучи просто и елегантно запазил твърдата си увереност, че истината е на негова страна. „Телефонът, който изобретих и направих достояние на толкова хора ми бе откраднат.“
Най-важното във всички тези интриги е разбирането, че откритието само по себе си не се интересува от отделни хора или национални принадлежности. Откритието докосва онези, които почитат откровенията му. Откритието е вдъхновяващ лъч, който никога не може да бъде ограничен от закони, предразсъдъци, неверие, нация, етническа група или икономически спирачки.
Легенда
В желанието си да запази първенството си в аналите на корпоративна Америка, компанията „Бел“ предприела нечувани мерки срещу възрастния Меучи. Във всичко това можем да видим как един-единствен необезпечен човек е в състояние да уплаши не на шега всички притежатели на сигурни инвестиции. В действителност нито една инвестиция няма да бъде сигурна, ако изведнъж се появи някакво откритие. Корпорациите винаги са се страхували от откритията. Те са нещо неизвестно. В опитите си да ги заграби, преди да имат възможност да се утвърдят и укрепнат, всеки корпоративен гигант се обръща към специалисти по патентите. Работата им е да издебнат и предотвратят откритията на някоя новопоявила се компания съперник.
Откривателите ни разкриват наистина непознатото. Те са неконтролируемата сила, която в действителност държи в хватката си мощта на икономическата система. Ако това не бе така, корпоративните акули нямаше да ги преследват с такъв хъс. Никой не е в състояние да унищожи идея, щом вече тя се е появила на този свят. Властта нито може да контролира, нито да унищожи откритието. Опитите да се заличи някоя нова технология по най-мистериозен начин завършват с хиляди различни нейни отгласи, движещи се едновременно в безброй посоки.
Автобиографията на Антонио Меучи е изтъкана от чувства. Чел съм биографиите на много велики и забравени легенди в науката, но не мога да открия нито една, чийто патос да се равнява на патоса на Меучи. Независимо от начина, по който се е отнесъл светът с него, достойнството на този велик изобретател безмълвно се отразява във всеки негов портрет. Лицето на Антонио Меучи е спокойно, лице на светец.
Глава 3
Земна енергия и гласово радио. Нейтан Стъбълфийлд
Криволичещи пътеки
Историците на науката издирват забравени феномени, като методично преравят стари периодични издания, текстове и списъци на патенти. Намирането на потулени или потънали в забрава наблюдения, открития, анекдотични случаи и редки природни феномени осигуряват интелектуалното измерение, което така отчаяно е нужно на съвременните изследователи, работещи във вакуума на догматизма.
Запознатите с обаянието на научните архиви много добре разбират, че съвременните технологии, които се разработват, дискутират и въвеждат, са капка в морето в сравнение с онези, които така и останали неосъществени. Голяма част от модерните научни разработки са само слаб отзвук на трудове, писани още през XIX век. Идеята за извличане на енергия от земята изглежда чудновата и направо фантастична за конвенционалните учени, но въпреки това тя се поддържа от редица патенти. Много от тях описват компактни батерии, способни да захранват малки устройства с взето направо от земята електричество. Други описват методи за добиване на мощност, достатъчна и за индустриални нужди. Съществуването на тези устройства е напълно конкретно и е ясно документирано в няколко неочаквани и непроучени досега патенти.
За „земните батерии“ стана въпрос и в предишната глава. Историята им може да се проследи до експериментите на Луиджи Галвани с медните плочи, потопени в дълбоки каменни кладенци. Полученият по този начин ток предизвикал у Галвани и помощниците му „тръпки и приятни удари“. По-късно със земни батерии работел и някой си господин Кемп от Единбург (1828). Ясно е, че върху подобни устройства се е работило сериозно. Те показват правотата на древните вярвания относно жизнената сила на самата земя.
