Няколко такива устройства са се използвали за захранване на телеграфни системи (Бейн), часовници (Дроубоу), входни звънци (Сноу) и телефони (Меучи, Стронг, Браун, Томкинс, Локуд). Земните батерии са необичайно и забравено научно откритие с огромна важност. Разработени предимно през Викторианската епоха, те са доказателство за уникални феномени, с чиято помощ е можело направо да се „извлича“ електричество от почвата. Най-известният патент за земна батерия обаче е на устройство, захранващо дъгови лампи с „постоянна електродвижеща сила с търговска стойност“ направо от земята. В добавка към това забележително твърдение се описва и система за предаване на гласове по радио през земята.
Всичко започнало преди сто и петдесет години с появата на телеграфа. Още преди да започнат да се наемат геолози и картографи, които да начертаят бъдещите телеграфни линии през дадена територия, реалният път на телеграфа се избирал от обикновени техници. И макар че се знаело в общи линии накъде вървят проводниците, именно техниците трябвало да избират конкретните места за стълбовете през горите. Без да се съобразяват задължително с геологичните характеристики на местността, те избирали пътя, който им се струвал „правилен“ от чисто естетична гледна точка.
Криволичещата телеграфна линия лъкатушела по причудливия си път през гъсти вечнозелени гори и закътани поляни, през плодородни долини, засети с полюшваща се на слабия вятър царевица, над нацъфтели ливади. Техниците вървели и пеели сред хълмистите райони, издигащи се нагоре към палещото слънце. И линиите следвали загадъчния си лъкатушещ път, който малцина успяват да разберат. Нямало ясни инструкции за точното положение и ориентация на безкрайните проводници. Работниците просто избирали пътища, които според тях били „безопасни“ за линията. Първите техници „усещали“ пътя си през горите и прокарвали линията на телеграфа, основавайки се на собствената си интуиция. Техният избор се определял от чувството, а не от бездушната математика, и именно чувството прокарвало артистичните криволичещи пътища през гори и долини.
По-старите работници си спомняли дните, когато проводниците вървели по характерния си път през гори и ливади, покрай хребети, езера и потоци — със свобода, която трудно може да се обясни. Работниците инстинктивно усещали най-благоприятното трасе, по което „трябва“ да мине телеграфът. Човек може да открие, че безцелната разходка из гората доста прилича на пътя, избран от техниците.
Един топограф може просто да начертае линия през дадена местност и инженерите ще впрегнат всякакви мощни машини и средства, за да прокарат трасето, независимо от естествените бариери. По- голямата част от съвременното градоустройство и инфраструктура се основава именно на този метод на „чертане и рязане“. Правите линии на инженерите са ефективни и преки, но старите криволичещи селски пътища с живописно разположените покрай тях домове са прекрасни. По-късно стремежът да се икономисат проводници, изолационни материали и стълбове надделял над естетическото чувство за посока. Телеграфните линии просто започнали да следват железопътните, които прорязват пейзажа, без изобщо да се интересуват от естетиката или тенденциите в природата.
Тази способност обаче не била напълно изгубена. Все още има някои групи хора, които са запазили специфичния „усет за земята“. Такъв е паркостроителят, използващ изкуството си да проектира градини и паркове, които да направят красотата още по-съвършена. Уменията му се основават на усещане, което е едновременно и зрително, и вътрешно. От архитектите също се изисква подобен естетически усет, когато трябва да проектират хармониращи с местността сгради. Те трябва да балансират разположението, формата, материала и структурата с мистериозния „зов“ на земята, върху която ще се намира сградата. Построената по неподходящ начин сграда винаги дразни този деликатен „забравен усет“, за който на висок глас говорят всички критици.
Тази ориентирана към усета техника за избиране на най-добрия път през дадена местност със сигурност се основава на забравена чувствителност, която все още притежават онези, които намират вода с лозови пръчки. „Зовът“ на земята е бил усещан и почитан още в древността от онези, които разбирали, че това е загадъчният разум на самата земя. Избрани хора в древността разпознавали местата, където се излъчвала жизнена сила, зареждаща ума, емоциите и тялото до небивали нива. Такива енергийни места бивали обявявани за „свещени“.
Скоро станало ясно, че свещените места се свързват помежду си 104 от изключително странна и лъкатушеща система от пътеки. Разбирайки, че тези места държат в себе си ключа за оцеляването им, тези чувствителни хора вдъхновено следвали тези пътеки в търсене на нови познания. Пътищата им не били прави „като конец“, а се виели подобно на вени в протегната ръка, подобно на клоните на дърветата и на нервните разклонения.
Магьосниците и тамплиерите наричали местата свещени, а свързващите ги пътеки — „woivres“. Те се виели и блуждаели из полята, подобно на потоците и реките. Древните бързо разработили технологии, използващи загадъчните земни енергии за земеделски и медицински цели. Там, където енергиите излизали на повърхността, се побивали камъни. Смятало се, че по този начин жизнената сила на местностите ще се концентрира и запази за дълго. Събирателното име на тези умения е „геомантия“ — отдавна забравено изкуство за оптимизиране на жизнената енергия.
Делата на древните геоманти са се запазили и до днес. Тяхната древна и забравена емпирична мъдрост съзираме в мегалитите — система от приемници и концентратори на земната енергия. Ще открием, че в близост до някои от тези каменни стълбове плодородието на почвата е най-високо. Геомантите използвали връзката си със земната енергия, за да намират вода — дар, който бил високо ценен в обществата им.
Квалитативната наука геомантия превъзхожда квалитативната наука геология. Хванали метални пръти или зелени клонки в ръце, геомантите усещали скритата дълбоко под земята вода със странен рефлекс, който усещали дълбоко в коремната си област. Този рефлекс бил потвърден от изследванията на д-р Джордж С. Уайт и д-р Ейбрахъм Ейбрамс, които преоткрили автономните реакции на човешкия организъм спрямо наличието на една или друга субстанция.
Земната енергия, подаваща сигналите си на тези чувствителни хора под формата на тайнствени руни и загадъчни символи, можела да потече през местността, стига да бъде култивирана по-подходящ начин. Геомантите оставали да бдят на свещените места, докато не получавали дълбоки лични откровения. Тези свещени места са известни с това, че явяващите се там сънища и видения са изключително живи. Способностите им да лекуват болести са отразени в легенди и неведнъж определят мястото на олтарния камък в европейските катедрали. Всъщност системата от катедрали се сочи от някои като опит да се запазят почитаните от древността свещени горички и долини.
Геомантията е древна квалитативна наука, с чиято помощ се разпознавали „свещените места“ и се полагали основите на светилища. Геомантът се ръководел от интуицията си, а не от сухата обективност на математиката. Естетиката на геомантията диктувала градоустройствените планове на древните села и градове. Нищо чудно, че повечето архитекти с артистични заложби споделят същата естетика. Те са естествени геоманти.
Във всички култури, независимо колко са разделени помежду си от време и пространство, може да се съзре „усетът“ към земната енергия. По цял свят можем да намерим примери за емпиричното й откриване. Всеки геомант обхождал района, в който живеел и отбелязвал наличието или отсъствието на земна енергия. Геомантите са били свещеници, мъдреци, гностици. Геомантите били архитекти. Геомантите откривали всеки природен ресурс, от който се нуждаела общността им. По цялата земя са останали следи от почти изцяло забравеното им изкуство.
Оставени на квантитативните умения на геолози и инженери, днес ние профучаваме по квадрати и решетки, установени по наш собствен дизайн. Никой плановик не се замисля за „зова“ на земята. Малцина могат да си позволят сумите, изисквани от наистина надарените с уменията на геоманти архитекти. Никой обаче не може да отрече, че приложени по-подходящ начин в архитектурата, тези умения са в състояние да оформят и настроението, и въображението. Освободената сила превъзхожда съвременните способности на претегляне, оценяване и количествено измерване. Земната енергия не се поддава на количествен анализ. Тя е същност тази, която свързва в едно усещанията, мечтите, виденията, въображението, мисълта и мястото. Различните общества наричат тази загадъчна сила по различен начин. За китайците тя е „Ки“ или „Чи“, за англосаксонците — „Врил“. Всеки народ има свое име за тази единна земна енергия.
Живата енергия на земята, проявяваща се като загадъчно черно лъчение, може да се види къде ли не в природата. Наблюдаваме я под вечнозелените дървета по пладне, виждаме я и да трепти над някои места, където нощем се издига като величествена блестяща корона. Тя съчетава чувствата и съзнанието, тъй като може да се усети и види едновременно. Тя обединява метафизични и физически същности и може да се
