ветрове или гръмотевични бури. Често изследователите наричат този вид енергия „свободна“, имайки предвид, че източникът й е извънземен и естествен. Подобен източник би могъл да си остане напълно безплатен. Общините биха могли да приватизират компаниите и да си поделят разходите за построяване на станции, захранвани от земята. Така всичко би било далеч по-демократично.
Ако като земята поглъща всепроникващото слънчево лъчение, то в такъв случай тази енергия може да се добива безкрайно. Някои разглеждат натрупването на статично електричество като естествен „процес на излъчване“ на самата земя. То е като че ли инертен страничен продукт на загадъчната, само увеличаваща се и подобна на жив организъм земна енергия. Слънчевите ефекти отразяват състоянията на земята, която ги поглъща и създава епифеномена на статичното електричество. Според средновековните философи, Врил е основата на битието и всички прояви на материята се манифестират от него.
Приемник на енергия
Стъбълфийлд разработил особена биметална индукционна намотка, която била в състояние да извлича достатъчно количество енергия от земята, за да захранва лампи и други измислени и изпитвани от него устройства. Дълги изолирани медни и голи железни жици били навити в „двойна нишка“ върху голям железен болт. Намотките били държани една до друга по цялата дължина на макарата. Устройството се описва в патента като „извличащ земно електричество терминал“.
За да работи успешно, устройството задължително трябвало да се постави на специфично място в земята, тъй като действието му не било едно и също навсякъде. Прецизното разположение изисквало прецизно познание, което било достъпно единствено на радиестезистите. Стъбълфийлд споделил този специфичен факт само с един човек.
Разговарях с един учен, имал изключителната привилегия да се срещне със сина на Стъбълфийлд — Бърнард Стъбълфийлд. Вече доста възрастният по онова време Бърнард споменал, че методът на баща му за намиране на „подходящото място“ бил доста труден и отнемал много време. Баща му наричал устройството „приемников терминал“ и въпреки настояванията на служителите от Патентното бюро да го пишат „батерия“, Стъбълфийлд заявил, че то всъщност е „енергиен приемник приемаща клетка, която прихваща земните електрически вълни“. Проводимостта й по някакъв начини давала възможност да абсорбира и насочва огромните количества земна енергия.
Имало е съмнения дали извличаното от тази клетка електричество е във вида, в който го познаваме. Ако разгледаме използването й за захранване на лампите за осветление, ще видим, че може би става въпрос за друг вид енергия. Устройството на Нейтан Стъбълфийлд поддържало работещи на пълна мощност и по двадесет и четири часа на ден множество дъгови лампи. Имало нещо като спусък, с помощта, на който се стимулирала и поддържала енергията.
Кръстената на името на създателя си индукционна макара се състояла от три намотки, увити около тежка желязна сърцевина. Голата желязна жица и покритата с памук медна жица били разположени една до друга и съставлявали основното тяло на макарата. Всеки пласт от нея бил покрит с ивица памучен изолатор, по външната страна, на който до края на макарата стигали две железни и две медни жици. Именно чрез тях се добивало електричеството.
Освен биметалната намотка имало и трета, наричана „вторична“. Тя била изолирана от първичната и играела ролята на пусково устройство. Предполага се, че по нея бил пускан начален импулс, в отговор, на който земната енергия се активирала и започвала да отделя големи количества енергия, улавяна от медната и желязната намотка.
По отношение на електролитните си характеристики (като батерия, поставена в киселина или солена вода) макарата на Стъбълфийлд може да ни разочарова — според изследователите, направили по-късно нейни точни копия, тя произвеждала по-малко от един ват напрежение. Биметалната макара на Стъбълфийлд всъщност е „щепсел“ — приемник, който се свързва с огромния и свободен резервоар на самата земя. Патентът му и излезлите по-късно брошури на компанията описват начина, по който трябвало да се активира батерията.
От техническа гледна точка, устройството на Стъбълфийлд представлява модифицирана термодвойка (биметал с тесен повърхностен контакт), която не би могла да произвежда количеството енергия, за което споменава създателят й. И макар че устройството би могло да произведе няколко миливата на подходящи горещи места, термоелектрическите му свойства не могат да обяснят огромното количество изходна енергия, за което се споменава в новинарските репортажи за демонстрациите на Стъбълфийлд.
Нещо повече — макар че приемникът на Стъбълфийлд прилича на индукционна макара, той произвежда равномерно количество прав ток. Това създава допълнителни проблеми пред конвенционалните инженери. Електроиндукция има единствено при промяна на тока, осцилация и импулси.
Свидетелите описват задвижвани със земна енергия мотори, работещи непрестанно в продължение на месеци, без да е необходимо да се подменя захранващата ги батерия. Други достоверни източници съобщават, че с подобни клетки били захранвани малки машини, часовници и шумно биещи гонгове. Възможно е Стъбълфийлд да е открил ефекта на само увеличаващото се напрежение преди Тесла, който по-късно го използвал в своите електростатични трансформатори.
Вероятно макарите се насищали с електростатична енергия, идваща от дълбините на земята. В този случай нищожната мощност на батерията била заменяна от тази електростатична енергия и намотката е играела ролята на електрод. Това изглежда напълно приемливо, ако имаме предвид, че напрежението на обикновената му батерия (1 ват) постепенно отстъпвало пред далеч по-големи мощности.
Три корена
Експериментите показали „бавно и постъпателно натрупване“ на ток по вертикално заровените намотки и големите твърди метални пръти. Количеството ток се увеличавало с времето, през което устройството прекарвало в земята. Трябвало да минат няколко часа, преди закопаните намотки и пръти да заработят на пълна мощност и да започнат да отдават „натрупаното“ количество енергия.
Подобно поведение по никакъв начин не напомня на поведението на електрически ток. Най- подходящото обяснение е по-скоро биологическо — бавното натрупване и постъпателното движение приличат на развитието на растение. Окончателни и задоволителни отговори обаче могат да ни дадат единствено пълни изпитания на реконструираните устройства на Стъбълфийлд.
Свидетели твърдят, че батериите на изобретателя обикновено били закопавани в корените на много стари дъбове. От тези места можело да се захранват малки дъгови лампи, за което са нужни огромни количества енергия. Стъбълфийлд не само бил в състояние да извлича тази енергия от земята, но тя му била достъпна през цялото време.
Дъговите лампи се окачвали по самите дървета и захранващите им кабели отивали надолу в земята. Токът бил такъв, че лампите не се нагорещявали много и сякаш можели да светят безкрайно дълго с ярка бяла светлина. Нейтан не ги подменял толкова често, колкото би трябвало при такава продължителна работа. С помощта на енергийните си приемници той дори можел да зарежда изтощени батерии, които получавал от телефонната компания за другите си експерименти.
Някои твърдят, че за телефоните си Стъбълфийлд е използвал най-обикновени батерии. Направените по-късно демонстрации показват, че тази конвенционална гледна точка е напълно погрешна. Повечето от апаратите на Стъбълфийлд работели без прекъсване в продължение на дни, без да се прекъсва захранването им. По-вероятно е обикновените батерии да са се използвали за „начално стартиране“ на земния електрод през някои сезони — да не забравяме третата намотка, описана в патента наред с основните две.
Не знаем тайните на земното напрежение, открити от Нейтан Стъбълфийлд. От неговото време досега мнозина са наблюдавали изменения в земната енергия през определени периоди от годината. Възможно е отначало да е имало нужда от еднократна индукция, преди тази енергия да достигне повърхността — също като заливането на помпа. Възможно е дъговите лампи да са били пълни с газ под ниско налягане, подобно на демонстрираните от Дениъл Макфарлънд Мур, които обаче изискват високо напрежение, за разлика от моделите на Нейтан.
Друг парадокс е свързан с погрешното схващане, че Стъбълфийлд просто е свързал заедно стотици от
