пет, седем дни — нямало значение колко дълго. Апаратът продължавал да работи. Нито веднъж не се споменава за излъчвана от затворения контейнер топлина, както би се случило, ако ставаше въпрос за обикновен електрически ток. Устройството си оставало студено.
Някои академични светила, разбиращи много добре какво означавало това откритие за господстващата теория, започнали да нападат както методите, така и теоретичните постановки на Мъри. При възможност тези професионални комисии биха убедили дори самия откривател, че устройството му „не работи, защото не би трябвало да работи“. Следващата стъпка на учените била да поискат „лично“ да изучат чертежите и материалите. Мъри им предоставил цялата свързана с устройството документация, с изключение на шведския камък. Той се пазел на сигурно място, далеч от ръцете на неминуемите крадци.
Жадуващите да „сложат ръка на джаджата“ учени използвали „параноята“ на Мъри като доказателство, че устройството му е шарлатания. По онова време в Америка главната тема била правителственият монопол и добре координираната серия нападки щяла да разкрие действителните му размери. Асоциацията за електрифициране на селските райони неизменно осуетявала предложенията на Мъри за субсидиране чрез действията на професионалисти, свързани с дейността й. Тези неуспешни опити довели до спирането на развитието и разпространението на новата технология за цели две десетилетия, като същевременно не се поемали никакви ангажименти към изобретателя.
Мъри вече искал единствено да публикува откритията си в специализираните издания и за своя изненада открил, че университетските власти „задължително“ трябвало да „дадат разрешение“ за това. Сега съпротивата била от страна на академичната бюрокрация, която „отказвала да разгледа“ въпроса. Същият човек, който преди поздравявал Мъри за това, че „е постигнал невъзможното“, сега пишел унищожителни писма до агенциите, от които изобретателят се надявал да получи финансова подкрепа. Тези писма пристигали във всяка свързана с производството на електроенергия институция много преди Мъри да се появи с официалните си искания. В тях се твърдяло, че изобретателят „не разполага с научни доказателства за правотата на твърденията си“.
Учените за пореден път проявили самодоволното си високомерие и започнали да си играят с Мъри. Очевидно било изгодно да се докаже, че устройството му всъщност не работи! Физиците, проучили плановете и документацията му, не достигали до категорични заключения. Тези необвързващи изказвания изчерпали търпението на Мъри и той решил да се обърне направо към правителството и да получи изключителни права за серийно производство на моделите си. Щом никой не проявявал интерес към откритието на века, тогава той лично щял да се заеме с разпространението му!
Следващата стъпка била изваждането на патент. През 1931 г.
Мъри решил да затрупа патентното бюро с молби. Основавайки патентите си на няколко различни твърдения, той се надявал поне една от молбите му да бъде удовлетворена. Те обаче се връщали без никакви обяснения — точно според предписанията. Всяка молба носела един и същ печат — „ОТХВЪРЛЕНО“. Като че ли никакво наименование, описание или допълнение не можело да удовлетвори Патентния регистър. След безкрайно много опити с един и същ резултат търпението на Мъри започнало съвсем да се изчерпва и прибягнал до последната възможност. С надеждата да се възползва от думите на онези, които се опитвали да омаловажат откритието му, той отстъпил и написал „последната си молба“. В нея описва устройството си като „нов вид батерия“. Предполагал, че щом като патентните служители не признавали достоверността на предишните му описания, в крайна сметка биха му издали патент за нов вид батерия. Твърдото му решение било да спре да кандидатства повече (подаването на молбите струвало доста), докато стоящите зад всички тези откази не излязат наяве.
Разпространението на революционната му технология срещала съпротива от страна на високопоставени кръгове. Нито едно свързано с научната общност списание не се наемало да публикува описанията му. В резултат на това никой нямало и да чуе за устройството на Мъри. В най-добрия случай никаква информация не трябвало да излиза извън най-приближените до изобретателя. Новото средство за борба се изразявало в изолирането и ограничаването на Мъри в тесните рамки на собствения му град.
Както можело да се очаква, патентното бюро отхвърлило и последната му молба. Очевидно в поведението на служителите му имало нещо повече от простото неразбиране на техническите описания. Мъри бил възпиран съвсем преднамерено. Нямало никаква надежда патентната комисия да признае откритията му. Ситуацията била патова. Производители, инженери, университетски учени, издатели — прекалено много институции вече се били обърнали към патентното бюро със собствените си мнения по въпроса.
От тогава нататък Мъри позволявал неведнъж онези, които отначало смятали, че е измамник, да се запознаят лично с устройството му, но в края на краищата им дотегнало от скептици и критики. Пред очите им се намирало неоспоримо доказателство, а всички професионални експерти изказвали единствено съмнението си в него! Д-р Мъри решил да не си губи времето с тях и се заел с изследвания в нови области. Имало много допълнителни феномени, които щели да бъдат открити при експериментите с шведския камък. Но сега общественият натиск щял да се опитва да разкъса времето му. И не само това.
Обществени изпитания
В крайна сметка тази феноменална активност привлякла нежелано внимание. Разбира се, улавяната от необичайния минерал лъчиста енергия била абсолютно безплатна и навсякъде можела да се добива в изобилие. Масовото й използване би довело до революция в енергийната промишленост в целия свят. Подобна перспектива далеч не радвала корпоративните магнати. По време на Депресията Асоциацията за електрифициране на селските райони се мъчела да „зариби“ колкото се може повече живеещи в отдалечени кътчета на страната семейства. Принуждаването им да използват електричество осигурявало сигурност на онези, които си купували патронажа на правителството.
Депресията била дълга и непосилна за всички американци, които изкарвали прехраната си с тежък труд. Трудно било да се помисли, че горните класи ще предприемат нови инвестиции и ще се заемат с осъществяването на по-висши идеи, докато милиони деца гладуват. Ето защо (и за съжаление) социализмът се превърнал в привлекателна мечта за мнозина недоволни американци. По онова време съблазнителната утопия за икономическо равенство нямала онези негативни асоциации, свързани със Сталин и Студената война. На Съветския съюз наивно се гледало като на страна, в която всички работници са равни и се трудят заедно за реализацията на един общ идеал.
За гладуващите безработни американци, гледащи пътуващите в скъпите си лимузини богаташи, социализмът се превърнал в идея фикс. Разбира се, такава била „партийната линия“, с чиято помощ социалистите привличали аутсайдерите. Близките приятели на д-р Мъри Даниел и Джон Магдийл станали членове на комунистическата партия. Вече спечелили си репутация на американски комунисти, двамата решили да „помогнат“ на Мъри. Смятайки, че приятелят им неслучайно е „репресиран“ от индустриалците, те решили да отнесат „случая“ направо към съветското правителство.
През 1926 г. Даниел Магдийл заминал за Русия именно с тази цел. Наивният му план бил да събуди интереса на държава, чиято политика по отношение на новите технологии не била „регулирана“. Така историята на д-р Мъри поела по нежелателния път на политическите интриги. Сред многото учени и индустриалци, посетили Мъри, имало и един човек, който определено не бил американски гражданин. Полковник Яковлев, член на комунистическата партия, бил високопоставен представител на Съветска Русия. Фанатизмът му обаче бил дълбоко скрит зад усмихнатата маска, докато се запознавал с новата технология.
Американското правителство била толкова заето да заличи и регулира новите технологични постижения в полза на старите си покровители, че не си давало сметка колко е уязвимо от чуждоземните пирати. Наивните учени и индустриалци, присъстващи на демонстрациите на Мъри, не виждали в полковник Яковлев никаква потенциална бъдеща заплаха. Постепенно военните също щели да се заинтересуват от Мъри, но едва след появата на чужденеца. Привидната свобода е нещо твърде съблазнително. Очевидно, когато Мъри е бил изолиран в рамките на най-близкото си обкръжение от индустриалците, решението да се попречи на внедряването на устройството му вече е било отдавна взето.
Безразличието към революционните идеи винаги е било смъртоносно — както и регулирането им. Идеалът за нов и по-добър свят никога не фигурира в належащите цели на правителствата. Те често действат според стария и традиционен рефлекс — в интерес на покровителите си. В този случай успешното
