по стръмния склон. Там, където се бе опитвал отново да се изправи на крака, снегът бе утъпкан и върху него се виждаха червени петна, оставени сякаш от кървави дрехи. Джо носеше малката си камера и тук засне първите кадри.
След това място пътят, по който Енглес се бе спуснал, ставаше все по-стръмен и по-прав. Изглежда, дотук е карал, както обикновено, без да забелязва колко сериозно е ранен, докато не е паднал на онова място. Сега следите се виждаха ясно, защото снегът бе пръхкав и замръзнал и липсваше прахообразният горен слой.
На отделни места трябваше да се катерим със стъпаловидно изкачване, защото склонът стана изключително стръмен. Ние вече се намирахме точно под Тонди ди Фалория и докато напредвахме с усилие към върха на последния снежен склон, пред нас се откри една величествена верига от остри хребети — бели, студено бляскащи лавинни склонове с присмехулно щръкнали нагоре зъби от черни скали.
Право пред нас гладкият стръмен склон се пресичаше от един пролом. Отвесно отсечените скали на Фалория преминаваха в скат от замръзнал сняг, който слизаше долу в пролома. Другата стена на пролома се образуваше от по-ниските скатове на грамадните планини, издигащи се величествено към глетчера Сорапис. А в дъното на пролома редица връз редица от студени върхове блестяха в разводненото сияние на изгряващото слънце.
Сигурно по този замръзнал снежен скат от дясната страна на пролома се бе изкачил Енглес, следван от Керамикос, защото пътеката за Фалория следваше точно билото на хребета. По-голямата част от тази пътека минаваше току под билото и на места, изглежда, тежестта на снега бе станала прекалено голяма за склона и се бяха натрупали лавини в безразборни купчини, надвиснали по страховития скат към нас, оголвайки хребета от сняг.
Отдясно продълговата долина се въздигаше към Тонди ди Фалория. И тук-там в тази долина из снега се подаваха черните глави на островърхи камъни. Следите на Енглес водеха право към един от тези камъни.
Последвахме ги. Снегът бе силно утъпкан около заострения връх на камъка, който едва се подаваше над повърхността.
— Боже мой! — възкликна изплашено Джо. — Я виж там! — Той сочеше с щеката си нагоре по следите.
Вдигнах глава и проследих с поглед двете успоредни линии на ски следите все по-нагоре и по-нагоре по склона до една разбутана грамадна пряспа.
Склонът се издигаше стръмно нагоре на около хиляда фута към Фалория Крепедел — тесен хребет, който е маркиран на картите като лавинно опасен. Той изглеждаше почти отвесен на края. И от този отвесен край се бе срутила грамадна лавина. Тя лежеше разпиляна в безпорядък, покрила половината склон. И от най-долния й край излизаха две тънки линийки, успоредни и сбрани една до друга, като изтеглени по конец върху снега, право към издадения над снега камък, до който се бяхме спрели.
Джо отново се бе захванал за камерата. Като засне каквото му трябваше, той каза:
— Той е бил фантастичен скиор, Нийл! Направил е невъзможното. Карал е по гребена на тази лавина и е излязъл жив от нея. И след това да вземе да се удари в това камъче! Виждаш ли, той е паднал, преди да стигне най-оголените камъни. Не е видял това нищожно камъче, наполовина скрито в снега. То е направило белята.
Кимнах. Не можех да кажа нито дума. Каква ирония на съдбата! Да избяга от лавината и да се нарани фатално на това нещастно камъче!
Гледах безмълвно като хипнотизиран нагоре по склона, когато очите ми неочаквано откриха някакъв тъмен предмет, лежащ на снега точно под последните брънки на лавината. Този черен предмет лежеше доста вляво от следите на Енглес, по посока на пролома, и приличаше на човешко тяло.
Показах го на Джо:
— Това тяло на човек ли е, или ми се привиждат разни неща?
Той погледна с присвити очи нагоре по склона.
— Боже мой, да! — извика той и след това погледна към мен. — Керамикос?
— Сигурно.
Погледнах отново към хребета, опитвайки се да реконструирам случката. И след това забелязах, че доста вляво лавината губи очертание, като че ли затрупана от пресен сняг.
— Мисля, че се досещам какво е станало — казах аз.
Той ме изгледа въпросително.
— Енглес имаше само осемдесет и пет секунди преднина пред Керамикос в „Кол да Варда“. Засякох го с часовника. Фактът, че е отличен скиор, би му бил от полза само в спускането. Изкачването е въпрос на издръжливост и Керамикос, колкото и невероятно да звучи, е бил в по-добра форма от Енглес. Той не е бил много по-назад от Енглес, когато са започнали да се катерят със стъпаловидно изкачване по склона от онзи пролом. Керамикос е спечелил малко височина още от самото начало. И след това, като се е спуснал по пътеката, която минава под хребета, Енглес е видял, че пътят му е препречен от лавината. Това е стара лавина в края на хребета вдясно. Не е могъл да се върне. Керамикос е бил зад него, а той имаше пистолет. А не е могъл и да продължи напред заради лавината. Имал е само една възможност — и той я е използвал. Спуснал се е право надолу по лавинния склон. Той беше достатъчно добър скиор, за да опита такова спускане.
— А с това е предизвикал срутването на лавина, която е затрупала Керамикос? — завърши мисълта ми Джо. Той погледна отново нагоре по склона, следвайки линията на хребета с очи. — Точно така е станало — каза той. — Може ли да е още жив? — кимна той с глава към тялото, проснато като черна кръпка върху бялата риза на планината.
— Няма да е зле да видим — отговорих аз. — Ще можем ли да се изкачим дотам, как мислиш?
— Да се опитаме.
Изкачването бе страшно трудно. Снегът бе много пухкав и при всяка стъпка нагоре трябваше да го утъпкваме със ските, за да можем да се задържим на склона. И при всяко тупкане на ските аз си мислех, че целият склон ще се изплъзне под краката ни и ще ни понесе надолу.
Най-накрая стигнахме до тялото. То лежеше сгърчено като раздърпан вързоп — лицето, заровено в снега, и едната ръка счупена и извита неестествено отзад на гърба. Обърнахме го. Наистина беше Керамикос — мъртъв и вкочанен. Само главата се клатеше свободно — вратът бе счупен. Свалих си ръкавиците и го претърсих. Дрехите му бяха станали корави от студа. Пистолет нямаше. Но в джоба на гърдите намерих портфейла му. В него нямаше нищо интересно освен показанието на ефрейтор Холц. Мушнах го в моя джоб.
Успяхме да дотътрим трупа до издадения камък, причинил раняването на Енглес. Оставихме го там, за да го приберат по-късно, и се отправихме обратно за Тре Крочи. Докато стигнем, отново заваля сняг.
Ето по какъв начин умряха Енглес и Керамикос. И това беше финалната сцена на филма, който ние заснехме — там горе, по студените склонове на Тонди ди Фалория.
Преди да си тръгна от Кортина, аз се изкачих още един път до „Кол да Варда“. Хижата, в която толкова много неща се бяха случили, представляваше мрачна, безредно нахвърляна купчина от почернели греди, вече покрити с тънка снежна кора. Изгорелите останки се бяха стоварили право върху бетонната стаичка на злитовията. Мейн, който бе купил хижата, не беше оставил завещание и аз предполагам, че тя е преминала отново в собственост на италианското правителство.
Почти една година мина от нощта на пожара, но разбрах, че развалините на хижата все още лежат разпръснати върху машинното помещение и че злитовията вече не се използва.
А златото? Предполагам, че аз съм единственият останал жив, който има представа къде може да е то. Мисля, че знам. Но не съм сигурен. Така или иначе не ме интересува. То вече причини смъртта на твърде много хора. Ако е там, нека си лежи и гние с всичко останало от „Кол да Варда“.
Информация за текста
© 1975 Хемънд Инис
© 1982 Богомил Бенев, превод от английски
