Обезумяла, тя вдигна ръце към гърлото си, за да отхлаби пръстите, които я задушаваха. Изпитваше ужасна болка.
Усети кръвта да тупти в ушите й, застрашавайки всеки миг да избухне в слепоочията.
Коленете й омекнаха и се подкосиха. Тамар я държеше изправена, притиснал безмилостно ръце около шията й.
Не чу отварянето на вратата, нито вика на Гален, но Тамар го чу.
Пръстите му се отпуснаха, но той продължи да я стиска здраво за гърлото. Обърна се към вратата и я повлече след себе си.
— Пусни я, Тамар — на светлината на свещите очите на Гален блестяха така диво, както и тези на Тамар.
„Той е моето огледало. Той е това, което аз можех да бъда…“
Тамар изруга, разтвори пръсти, но така я удари, че тя излетя встрани и се претърколи няколко пъти. Посегна към камата, затъкната в пояса му.
— Не! — Гален скочи напред.
Това бе Гален… Имаше нещо, което толкова много искаше да види. Имаше нещо…
Но той се движеше прекалено бавно. Тамар вече държеше камата си в ръка и се обръщаше към нея.
Гален ще се забави!
И тя ще умре.
Не, не сега. Сега, когато знаеше, че и Гален… Светлината на свещта блестеше върху вдигнатото острие на ножа.
Тес усети, че пропада в тъмнина. Обгърна я мрак.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Носеха я силните ръце на Гален. Тя чу тропота на ботушите му върху каменните стъпала.
— Не… — гърлото ужасно я болеше, докато се опитваше да прокара думите си през него. — Не ме оставяй да умра!
— Тихо, Тес — прекъсна я гласът на Гален. — Не говори.
Тя отвори очи и видя бледото му лице. Не разбираше ли той? Трябваше да му каже колко важно е да живее и те да бъдат заедно.
— Важно е…
Лъхна я студен въздух. Видя блясъка на стотици запалени факли вън от кулата. Всички воини на Ел Заланд я чакаха.
— Няма да умреш.
Гален я прехвърли в ръцете на някакъв друг мъж и се качи на коня си.
Тес се вгледа в познатите сини очи и разбра, че е в ръцете на Саша.
— Кажи му…
— Не бъди упорита, немирнице — нетърпеливо я прекъсна Саша. — Преживяхме достатъчно заради теб и сега престани да предизвикваш съчувствието ни с този жабешки кряк.
Тес почувства силно облекчение. Дори и Саша нямаше да я нарече жаба, ако тя изживяваше последния си час.
— Вината не е моя — произнесе тя с толкова достойнство, колкото гласът й позволяваше. — Аз… не можах да направя всичко.
Саша се усмихна.
— Но все пак се опита. Упои хората на Тамар, изпрати съобщение, остави ни съвсем малка възможност да проявим героизъм. Май трябва да ти благодарим, че поне Тамар остави на нас.
— Не стигнах до каната навреме.
— Дай ми я — каза Гален.
Тя отново се озова в ръцете на Гален, който я загърна с наметало.
— Добре ли се справих?
— Чудесно — отвърна Гален, притегли я по-близо и я настани удобно на седлото. — Сега спи и ни остави да довършим останалото.
— А Тамар?
— Мъртъв е.
Не, това не беше вярно. Трябваше да каже на Гален, че не е бил прав.
— Той е извратен. Не е като теб.
— Шшшт — притисна той бузата й към гърдите си, извърна се и вдигна ръка, за да даде знак на мъжете зад себе си. — Ще говориш по-късно.
След минута ритмичната походка на Селик я унесе в дрямка. Тя вдъхна миризмата на росната трева, кожа и лимон.
— Ние трябва да… поговорим. Искам да ти кажа нещо.
— По-късно.
Да, това можеше да почака. Сега, след като видя лицето му в оня момент, тя можеше да изчака за останалото.
Тес се сгуши по-близо.
— Добре, по-късно.
Когато Тес се събуди няколко часа по-късно, слънчева светлина струеше в стаята й в двореца, а Вайян седеше на един стол до дивана.
Лицето на Вайян беше сковано от напрежение. Тя се наведе и докосна ръката на Тес.
— Не се опитвай да говориш.
Тес вдигна ръка към гърлото си, усети раната и трепна.
— Боли.
— Имаш ужасни синини — прошепна Вайян. — Толкова съжалявам! Вината е моя…
— Глупости — Тес седна и отметна завивката. Боже господи, гласът й приличаше на гарванов грак. — Как може вината да е твоя? Тамар беше онзи, който се опита да ме удуши. Къде е Гален?
— Току-що си тръгна. Остана тук цяла нощ.
Това беше чудесен знак за Тес и тя го прибави към онова, което бе видяла в изражението му предишната нощ…
— Искам да го видя — каза тя, стана и се олюля, но успя да се закрепи на крака. — Ще ми помогнеш ди да се облека?
— Трябва да си почиваш — намръщи се Вайян. — Освен това той не може да те приеме. Току-що получи известие, че тамровиянците са били видени на миля от градските порти.
Баща й! Света Богородице, почти беше забравила за тази нова заплаха! Но за своя изненада откри, че не се изплаши както първия път, когато чу за пристигането му. След срещата с Тамар страхът от баща й значително бе намалял.
— Гален в стаята ли си е?
Вайян кимна.
— Не можеш ли да почакаш? Калим е все още на хълмовете. Не можеш да изпратиш съобщение…
— Мразя да чакам. Искам да отида сама — Тес повдигна вежди. — Калим цяла нощ е бил навън?
Вайян се изчерви и кимна.
— Той, изглежда, мисли, че е направил нещо непростимо.
— Сигурна съм, че Саша също… — Тес спря и поклати глава. Думите като че ли не бяха на място. Трябваше да помисли за това, но по-късно.
— Гален няма да му прости. Той му е много сърдит, че те е оставил в ръцете на Тамар.
— Вината не беше на Калим. Ще обясня на Гален.
Но сега тя бе прекалено нетърпелива да сложи в ред собствения си живот.
