Айрис Йохансен
Вихрената годеница
Глава първа
Смарагдовите очи на златния жребец гледаха отвисоко Жулиет, сякаш знаеха за всичките й горести и тревоги. Разтворил бърните си в усмивка на неудържима радост, разперил нежните си филигранни криле, за да я защити, Пегас стоеше върху своя мраморен пиедестал в дъното на галерията. Жулиет долови приближаващи се женски гласове, но не можеше да откъсне омагьосан поглед от великолепния златен кон.
Когато преди минута беше дотичала тук, за да потърси закрила при Пегас, седемнадесетте огледала на тясната галерия бяха отразили обляното й в сълзи лице. Колко безпомощно и глупаво изглеждам, когато плача, беше си помислила тя.
От всичко на света най-много мразеше сълзите и безпомощността. Маргьорит, нейната бавачка, се наслаждаваше да я гледа как плаче. Когато старицата я хокаше и измъчваше, докато накрая успееше да я докара до плач, Жулиет виждаше как просто грейва от удоволствие, сякаш детските сълзи щяха да я нахранят и напоят. Жулиет се закле пред себе си никой вече да не я вижда безпомощна и изплашена, особено пък жени като майка й и Маргьорит.
В полумрака зад високия пиедестал на Пегас тя придърпа нощницата си плътно около треперещото си като тръстика тяло и се сви на кълбо на пода. Дишаше на пресекулки, разтърсвана от хлипове, притиснала до гърдите си своя глинен съд с боя за рисуване, тя се молеше Маргьорит да се умори да я търси и да се откаже. Тогава щеше да изтича в градината и да скрие гърнето в безкрайните цветни лехи.
От убежището си зад златната статуя момиченцето виждаше само малка част от огромната галерия, осветена от кристални полилеи, които се отразяваха в огледалните стени. Жулиет беше успяла да се изплъзне от бавачката си в един коридор далече от тук, но цяла армия от слуги и швейцарски гвардейци можеха да насочат старицата по вярната следа, стига само да се сетеше да попита. Жулиет предпазливо се показа зад пиедестала и въздъхна облекчено.
Нямаше и помен от Маргьорит.
— Казах ви, Аксел, че зърнах нещо — произнесе звънлив женски глас съвсем наблизо. — Вдигнах поглед от клавишите и видях… не знам точно какво…
Жулиет се притисна до стената и притаи дъх.
— Не бих спорил с вас — отговори бавно мъжки глас. — Имате не само най-хубавите, но и най-острите очи на света. Навярно е бил някой слуга.
— Не, беше нещо по-дребно, едва се отделяше от пода.
— Може би някое кученце? Тук изглежда гъмжи от кучета, но нито едно не става за лов.
Две снежнобели сатенени обувки с блестящи катарами изникнаха пред Жулиет. Момиченцето плъзна поглед нагоре към полите на неимоверно широк син кринолин, който бяха обшити със сапфири, наредени по четири във формата на теменужка.
— Мярна ми се само за миг, но съм сигурна. Ах, но какво виждам тук?
Сияещите сини очи се втренчиха в сенчестия ъгъл и съзряха Жулиет. Дамата коленичи сред пяна от тафтени фусти.
— Ето го вашето кученце, Аксел. Ами това било дете.
Жулиет щеше почти да се разплаче от отчаяние.
Ето, една от придворните дами я беше открила. Величествената рокли с разперен кринолин и модната напудрена перука бяха същите като на майка й. Тази дама със сигурност ще доведе maman, помисли си Жулиет ужасено. Решена на всичко тя стисна глинения съд, готова да скочи и да си плюе на петите.
— Дете… — Дамата докосна нежно мократа от сълзи буза на Жулиет. — Ама какво правиш тук ma petite1? Вече е почти полунощ. Малките момиченца като теб бе трябвало отдавна да са си в леглото.
Жулиет се дръпна назад като попарена и се притисна към стената.
— Не се бой. — Дамата се надвеси още по-близо. — И аз имам едно малко момиченце. Моята Мари Терез е едва на годинка, но след време бихте могли да играете заедно, ако… — Тя занемя, щом хвърли поглед към мокрите върхове на пръстите си, с които беше погалила бузата на Жулиет. — Света Дево, но това е кръв, Аксел! Детето е ранено. Бързо, дайте носната си кърпа!
— Малката трябва да излезе на светло, за да я разгледаме.
Пред Жулиет се изправи огромен елегантен господин в смарагдовозелен жакет. Той подаде на дамата безупречно чист кърпа и коленичи до нея.
— Ела, ma petite. — Дамата протегна ръка към Жулиет. — Никой няма да ти причини болка.
Да й причинят болка ли? Жулиет не се страхуваше от болките. Беше свикнала с тях… те бяха дреболия в сравнение с катастрофата, която я очакваше.
— Но как ти е името? — Дамата повдигна нежно тъмните къдрици от челото на Жулиет едно съприкосновение, което беше толкова гальовно и приятно, че момиченцето скришом си пожела дамата никога да не се отделя от нея.
— Жулиет — едва-едва прошепна.
— Прелестно име за едно прелестно момиченце.
— Аз не съм прелестна.
— Не си ли?
— Имам остър като шило нос, а устата ми е прекалено голяма.
— Да, но аз те намирам прелестна. Имаш великолепен тен и красиви кафяви очи. Ти си вече доста голяма, Жулиет.
— Още малко и ще навърша седем години.
— Значи си почти съвсем пораснала. — Дамата допря с носната кърпа устната на Жулиет. — Ти кървиш. Нима някой те е наранил?
Жулиет гледаше настрани.
— Не, блъснах се в една врата.
— В каква врата?
— Аз… вече не помня. — Откакто се помнеше, Жулиет беше разбрала, че всички синини и белези трябва да се обясняват по този начин. От къде на къде дамата се интересуваше толкова много от нея? Знаеше от опит, че възрастните приемат всяка лъжа, само и само да не се сблъскат с нещо неприятно.
— Няма значение. — Дамата отново протегна ръка. — Не искаш ли да оставиш за малко „Вихрения танцьор“ и да дойдеш при мен? Аз обичам децата. Нищо няма да ти се случи, обещавам ти.
Ръцете на дамата са толкова бели, кръгли и добре оформени — като на мраморните богини в градината, помисли си Жулиет, само златните криле на Пегас са по-красиви. Неочаквано се почувства привлечена от тези разтворени обятия, както преди от статуетката, която дамата беше нарекла „Вихрения танцьор“.
Тя излезе колебливо от сянката.
— Така е добре. — Дамата взе Жулиет в прегръдките си. Уханието на теменужки, рози и парфюмирана пудра обви детето като облак. Понякога майка ми също мирише на теменужки, помисли си Жулиет с копнеж. Ако затвореше очи, можеше да си представи, че тази дама, която я прегръщаше с толкова нежност, е майка й… Преди да офейка, искаше още малко да се наслади на прегръдката.
— Какво мило и плахо дете си!
Жулиет знаеше, че не е хубава, нито приятна. Маргьорит я наричаше постоянно опърничава негодница. Дамата щеше скоро да осъзнае грешката си и щеше да отблъсне от себе си Жулиет. Щом като собствената й майка я смяташе за прекалено непослушна и невъзпитана, за да я обича, едва ли щеше да успее да води дълго за носа една чужда жена.
Огледалната врата до статуетката се отвори с рязък замах, смях и музика нахлуха в галерията. Влезе някаква дама.
— Ваше величество, само вашият прелестен глас липсва, за да стане хармонията съвършена.
Майка й!
Жулиет се вцепени от страх и зарови лице в напудреното рамо на дамата.
