предпочитат изобразяването на баналното пред предизвикателството.
— Аз не съм „много живописци“. — Жулиет го погледна буреносно и сложи четката върху статива. — Ти наистина не знаеш какво говориш. Винаги съм търсила предизвикателствата.
— А, така ли било? — Жан Марк седна на мраморната пейка срещу нея. — В последно време някак не забелязвам нищо от тези търсения. Ти избягна нарочно най-голямото предизвикателство за твоя талант.
— Например теб, нали? — Ненадейно разгорелият се интерес приглуши негодуването, изписано по лицето й. — Разрешаваш ли ми да те рисувам? Ако ми позираш, бих могла…
— Не, нямах предвид себе си. — Той посрещна невъзмутимо погледа й. — А манастирът! Ти още не си увековечила онова, което се е случило в манастира.
— Не! — Тя отстъпи назад, сякаш я беше ударил. — Онова, което се случи в манастира, не искам да го рисувам. То е грозно!
— А ти изпитваш страх от грозотата. — Той кимна. — Разбирам те.
— Не, не ме е страх от нея — никога през живота си не съм се бояла от нищо. Само че не искам да я рисувам.
— Не желаеш да я рисуваш или не си уверена, че ще успееш? Подобна тема може да се изобрази само от един истински майстор на четката и палитрата.
— Аз бих могла да я пресъздам!
— Но се боиш дори да опиташ.
— Че защо да се боя? — Тя си пое дълбоко дъх. — Знаеш ли, бих предпочела да си тръгнеш. Прекалено ме дразниш.
— Наистина ли? Като младо създание ти беше многообещаващ талант. Жалко, че си взела решение да се посветиш на посредствеността.
— Аз не се боя от нищо, а освен това не съм посредствена! Но кажи ми, защо да рисувам нещо, което нито една жива душа не би пожелала да погледне?
— Това ли ти е извинението? — Той се наведе напред и я загледа настойчиво. — Бих желал да видя какво се е случило в обителта, Жулиет. Бих искал да надникна в онова, което ти си видяла в манастира.
Със зачервени бузи и премрежени от сълзи очи тя бутна настрана статива и взе скицника.
— Ти би искал да видиш кръвта, нали? Сега ще ти я покажа! — Тя взе с трепереща ръка молива и започна да полага щрихи трескаво, със замах. — Искаш да видиш изнасилването ли? Сега ще ти го нарисувам! Искаш да видиш смъртта ли? Сега ще ти я нарисувам! Сега ще ти нарисувам…
За броени минути тя довърши скицата, хвърли я настрана и начена нова. Когато и тя беше готова, захвана следващата. Скиците се плъзгаха изпод ръцете й като сухи и безжизнени листа, които падаха от залиняло, прекършено дърво.
Жан Марк стоеше невъзмутимо и наблюдаваше как камарата от скици около него расте. Лицето на Жулиет беше напрегнато, очите й святкаха диво. От време на време промърморваше нещо неразбираемо под носа си, ала той знаеше, че не говори на него. Съмняваше се дали въобще съзнава, че той още седи там, до нея, на мраморната пейка.
Утрото превали отдавна, следобедът мина и настъпиха първите синкави часове на здрачаването, а грамадата от скици до Жулиет продължаваше да расте. Най-сетне тя спря задъхано и се втренчи като зашеметена в скицника, който държеше в ръката си.
— Свърши ли? — Жан Марк стана и пристъпи към пейката, където седеше тя. — Мога ли да ги разгледам?
Жулиет кимна.
Жан Марк започна да прелиства скиците. Ето че ми даде да разбера, мислеше си той мрачно. Беше му показала изнасилване, смърт и невероятна жестокост. Как е могла да преживее всичко това?
Той сложи листовете обратно на пейката.
— Мога ли да видя последната скица в ръката ти?
Тя му подаде листа и затвори очи.
— Коя е коленичилата?
— Сестра Мари Мадлен, преподобната майка.
— А мъжът с шапката на революционерите и с брадвата в ръка?
— Не му знам името. — Побиха я тръпки. — Колачът! Той беше колачът.
— А ти коя си?
— Да. Аз! Колачът!
— Колачът е бил той.
Тя скръсти ръце, за да уталожи треперенето им.
— Също!
Той се втрещи.
— Наредиха ти да убиваш монахините ли?
— Да.
Жан Марк онемя за миг.
— Как така?
— Кръвта!
— Каква кръв?
— Кръвта в потира. Не съм допускала, че някой може да извърши такова зверство. Аз не знаех. Не знаех!
— Ако знаеше, нямаше да го направиш, нали, Жулиет?
— Сестра Матилд. Дотътриха я пред трибунала и я накараха да падне на колене пред мен. Какъв страх изпитваше! Беше изписан на лицето й. Дюпре каза, че трябвало да пия за храбрите му марсилци и славната им работа в манастира. Някой донесе потира на светото причастие от параклиса. — Тя спря задъхано и облиза напуканите си устни. — Аз отказах.
— И сетне?
— Сетне прерязаха гърлото на сестра Матилда. — Тя затвори ужасена очи. — Те напълниха потира с кръвта й. Дюпре настояваше да я изпия до дъно, но аз отново отказах. Тогава доведоха сестра Мари Мадлен и ми казаха, че ще убият и нея, ако не пия от кръвта. — Тя отвори очи и се вторачи пред себе си като слепец. — Аз пих, но ми стана лошо и повърнах. Тогава убиха и преподобната майка, и напълниха потира отново. После довлякоха следващата монахиня, която също трябваше да коленичи пред трибунала. Тя горещо ме умоляваше да й помогна. Аз се опитах. Опитвах отново и отново, но всеки път ми ставаше лошо. Трябваше да успея! Налагаше се да бъда по-силна! Трябваше само да направя онова, което искаха от мен, а аз все не можех да го направя както трябва. — Сълзите потекоха като река по бузите й. — Те ги убиха! Шест монахини! Аз не успях и те убиха монахините!
— Недей! — Жан Марк я взе в прегръдките си. — Шшт, стига вече, вината не е твоя. При всички случаи щяха да ги убият. Ти знаеш добре, Жулиет!
Тя ридаеше беззвучно.
— Знам, знам. — Останала без сили, тя се облегна на гърдите му и прошепна: — Но невинаги! — Жан Марк я люлееше в обятията си и я притискаше към себе си. Боже Господи, колко болка е трябвало да потиска последните седмици в душата си! Беше се грижила за Катрин, беше управлявала домакинството, беше се опитвала да ръководи всички тях и през цялото това време се е мятана насам-натам под отвратителното бреме на ужаса и вината.
Дълго време Жулиет остана в прегръдките му, вкопчила се в него като невръстно дете.
Здрачът се стопи, повя вечерта, когато най-после тя погледна към него.
— Жан Марк, беше твърде жестоко от твоя страна.
— Да.
— Ала вярвам, че си имал добри намерения. — Тя се отдръпна и изтри сълзите с опакото на ръката си. — Затова ти прощавам.
Усмивка заигра по устните му. Беше очевидно, че е оставила зад себе си този емоционален изблик на чувства.
