— Много съм ти благодарен!
— Лъжеш! — Тя оправи яката на роклята си. — Хич не те е грижа дали ти прощавам, или не. — После го погледна крадешком. — Ала понеже ти дадох всички тези скици, сега си ми малко длъжник.
— И какво ще искаш в замяна?
— Би ли ми дал свободен достъп до някой от корабите си или безлихвен кредит?
Този път той не си даде труда да скрие усмивката си.
— Изобщо не си мисли за такова нещо!
— В такъв случай ще трябва да ми заплатиш по друг начин. — Тя кимна триумфално. — Трябва да ми позираш! Ще те рисувам и ще извадя наяве всичките ти тайни.
Той сви недоволно вежди.
— Много съм зает за такива щуротии.
— Тогава ще изчакам някой по-сгоден момент. Обещаваш ли ми?
Той се изсмя високо. Само Жулиет беше в състояние да превърне мига на своята слабост в триумф.
— Да, разбира се! Но — побърза да ограничи съгласието си той, — само когато имам време.
— Отлично!
Той почука с пръст по купа от листове.
— Понеже се съгласих със заплащането, мога ли сега да приема, че тези скици са моя собственост?
Тя не се осмели да хвърли поглед към тях.
— Разбира се!
— Следователно мога да постъпя с тях, както преценя, нали?
— Разбира се!
— Скъсай ги!
Тя се вторачи в него.
— Как така?!
— Казах да ги скъсаш.
— Всичките ли?
— Всичките.
— Защо?
Лека усмивка се появи на устните му.
— Прищявка! Направи ми това удоволствие. — Той й подаде първата скица. — Късай!
Жулиет я пое предпазливо от ръцете му и я скъса надлъж.
— Още веднъж!
Тогава тя разкъса листа напречно и пусна парчетата на земята.
Той й подаде следващата скица.
— И тази!
Тя скъса листа на половина и след това още веднъж.
Последва другата по ред скица, после още една.
Всички скици бяха вече накъсани, а тя продължаваше да седи и да разглежда хартиените късове по земята.
— Ти ме объркваш, Жан Марк.
— Защото отстъпвам пред прищевките си ли?
— Не, защото предполагам, че ми мислиш доброто и се питам защо. Понякога имам чувството, че си съставен от двама души… — Жулиет не изчака отговора му и скочи на крака. — Направих, каквото искаше от мен, а сега нека видим дали Мари ще ни намери нещо за ядене. Заради теб вече пропуснах обяда. — Тя се завъртя и затича към къщата.
Жан Марк я настигна с няколко крачки.
— Смея ли да ти напомня, че и аз не съм слагал залък в устата си? Мисля, че ти би трябвало…
— Пратка за вас, мосю Андреас. — Робер ги пресрещна на прага и връчи на Жан Марк един малък, завит в кърпа предмет.
— Благодаря, Робер! Ще предадеш ли на Мари, че чакаме вечерята? — Той разви пакета.
Жулиет се приближи и погледна предмета, току-що освободен от опаковката.
— Какво е това?
— Струва ми се, че е ветрило.
Беше евтино ветрило, приличащо на онези, които Нана Сарпелие предлагаше за продан в кафенето. Жулиет взе ветрилото и го разпери. Върху грубия плат на заден фон беше нарисувано кафене, пред което се вееше знаме с някаква хилеща се котка. Липсата на вкус достигаше тук нови висоти.
— Трябва да отидем в кафенето. — Очите на Жулиет блестяха от възбуда, когато се обърна. — Позвъни на Робер и му кажи, че няма да сме тук за вечеря. Аз ще се преоблека набързо и ще си сложа перуката.
— Но защо трябва да отидем там на минутата?
— Че защо не? Защо да чакаме?
Той я погледна с удивление и съчувствие. Само преди минути тя беше безкрайно уязвима, а сега беше готова да се бори с титани.
— Няма никаква причина. Ти беше тази, която твърдеше, че изпитваш вълчи глад.
— Не бъди глупав! — Думите полетяха след нея, докато тичаше. — С един куршум ще ударим два заека. Този Раймон в кафенето се биеше в гърдите, че неговото агнешко рагу било безподобно.
— Вие говорехте за два милиона. — Нана Сарпелие постави цял куп ветрила върху масата. — Струваше ни големи усилия да ви помогнем. Преди да ви предоставим информацията, искаме парите!
— Това е абсурд. Не мога да ви дам парите, преди да… — Жулиет спря за миг, като премисляше как да продължи — …съм продала предмета, за който вие сте говорили с кралицата. В това се състои цялата работа. Вие трябва да ми имате доверие, че ще ви дам парите по-късно.
— Да ви имам доверие ли?
— Кралицата ми се доверява. Защо тогава вие да не го направите?
Нана Сарпелие я погледна изпитателно, после взе да събира ветрилата си.
— Хайде, кажи ни! — рече настоятелно Жан Марк.
Нана стана и хвърли изделията си върху таблата.
— Името! — не отстъпваше Жулиет.
Нана явно се колебаеше, после вдигна енергично таблата си от масата.
— Селест дьо Клеман.
В следващия миг тя вече си пробиваше път между масите към задната част на локала.
Жулиет се свлече като зашеметена на стола си.
Жан Марк поднесе чашата към устата си.
— Значи майка ти. Това е страшно интересно. И достойно за съжаление.
— Не очаквах… — Жулиет прокара длан по устните си. — Защо ли го е направила?
— Защо е откраднала „Вихрения танцьор“ ли? Ами че той представлява непреодолима съблазън за мнозина. Тя е имала подходящата възможност и я е използвала.
— Не, нямах предвид това. — Жулиет поклати замислено глава. — Естествено, тя го е взела. Ала защо е останала тук в Париж като любовница на търговеца, когато е притежавала Вихрения танцьор?
— Защото е знаела, че няма да може да го запази, ако някой узнае за кражбата. По онова време Националното събрание искаше на всяка цена да го обсеби.
— Значи тя през цялото време го е държала на улица „Дьо Ришельо“?
— По всяка вероятност.
— Аз… аз не вярвам в това. Тя говореше нещо за пропуски… — Жулиет свъси вежди замислено, като се опита да си спомни думите на майка си в нощта преди клането. — Тя разправяше, че трябвало да се пазари с Марат, за да получи пропуски за напускането на Париж. Заяви ми: „Тази свиня вярва, че аз ще му го изпратя, ала скоро ще види, че човек не може толкова лесно да ме измами!“ — Тя се наведе напред. — Нима не разбираш? Да се изпрати не значи да се даде. Тя е обещала да му изпрати цената за пропуска, щом като пристигне, където трябва. И каква е била тази цена, достатъчно висока, за да омилостиви Марат?
