— „Вихрения танцьор“. — Жан Марк също се приведе напред. — Явно тя изобщо не е възнамерявала да му изпраща фигурата. Но кога е изнесла статуетката от страната?
Жулиет размишлявате трескаво.
— Монахините ми разказваха, че чули за някакво пътуване на майка ми до Андора. Това беше няколко месеца, след като принудиха кралицата да напусне Версай. — Жулиет се усмихна иронично. — Когато ми го съобщиха, направо се надпреварваха да ми засвидетелстват доброта и благост. Навярно си мислеха, че ме е оставила завинаги.
— Но се е върнала в Париж. Защо ли?
— Тя ненавиждаше Андора. За нея Париж и Версай са единствените цивилизовани места в цяла Европа. Вероятно си е правила сметката, че стрелките на часовника ще се върнат назад и кралят ще възвърне властта си.
— Възможно е. По онова време симпатиите към кралското семейство бяха все още твърде големи.
— Сега вече не е така. — Мравки полазиха по гърба на Жулиет, когато си спомни застрашителния мрак на Тампл и тя се опита да съсредоточи мислите си върху настоящия проблем. — При тези обстоятелства тя вероятно е оставила статуетката в Андора и се е върнала в Париж. Ако кралицата отново беше дошла на власт, майка ми щеше да извади „Вихрения танцьор“ и да й го върне, за да получи благословия за своята вярност и преданост. В противен случай е можело да се върне обратно в Андора, да извади скъпоценните камъни от статуетката и да ги продаде дискретно. Така или иначе, би получила онова, което иска. Не е съзнавала обаче, че ще трябва да се пазари с Марат за живота си.
— Търговия, при която тя очевидно е мамела на дребно.
Жулиет поклати уморено глава.
— Не мога да го проумея. Тя не е особено порядъчна, но не е и паднала от Луната. Трябва да е знаела, че Марат е опасен човек, когото не можеш току-така да измамиш. — С неуверена ръка тя приглади една златиста къдрица.
Жан Марк я заразглежда по-внимателно. Тъмни кръгове окръжаваха очите й и изглеждаха огромни върху тясното лице. Макар да твърдеше обратното, откритието, че кралицата беше измамена от майка й, беше засегнало дълбоко Жулиет. Към това се прибавяше и опресняването на спомените за обителта чрез скиците… Това беше достатъчно, за да разтърси всеки човек.
Жан Марк подхвърли няколко монети на масата и се изправи.
— Хайде да вървим!
Тя го погледна стъписано.
— Но ние трябва да обсъдим създалото се положение. Аз не се предавам лесно. Не желаеш ли вече да си получиш обратно „Вихрения танцьор“?
— Имам твърдото намерение да го получа. — Той вдигна Жулиет, загърна я в наметалото и я побутна към вратата. — Но няма да се оставя да ми потекат лигите и да прегладнея като вълк.
— Бихме могли да обмислим по-нататъшните си действия.
— Което може да стане и утре.
— Но аз искам…
— Жулиет! — Жан Марк отвори вратата. — Капнал съм от умора и раздразнение, а на хоризонта виждам да стърчи планина от проблеми, за които в момента не намирам разрешение. Ти може би не се нуждаеш от почивка, но аз ти казвам съвсем недвусмислено: нека обсъдим възникналото положение утре.
Тя го погледна крадешком и за негова изненада се съгласи.
— Е, добре, щом си толкова уморен. — В очите й присветнаха лукави пламъчета. — Съвсем бях забравила, че зад гърба ти стоят над тридесет години. — Тя вървеше пред него към чакащата ги карета. — Можеш да си отспиш, докато аз подготвя в леглото план за предстоящите действия.
— Благодаря! — Жан Марк не си направи труда да прикрие иронията в гласа си, докато й помагаше да се качи. Би могъл да се обзаложи на тлъста сума, че Жулиет бе съвсем изнемощяла и щеше да заспи още щом главата й се допре до възглавницата. А той трябваше да будува, за да провери дали освобождението, постигнато благодарение на скиците, беше достатъчно, или отново щеше да му се налага да я удържа за кой ли път от кръстосване по улиците на Париж. Боже милостиви, как се стигна дотам, че толкова се бе отдалечил от първоначалните си намерения? Ролята на съблазнител му беше далеч по-присърце, отколкото тази на изповедник и закрилник.
Е, поне щеше да има време повече от достатъчно, за да размишлява, докато носи нощния си караул. Как, по дяволите, би могъл да отнеме „Вихрения танцьор“ от Селест дьо Клеман?
— Назовах им името, понеже си помислих, че няма да имаме никаква полза, ако се покажехме неотстъпчиви и опърничави — прошепна Нана, когато бузата й лениво се притисна в голото рамо на Уилям. — Сбърках ли?
— Не. Но са ни необходими и другите части на тази мозайка.
— Тя вероятно няма да предприеме нищо. Жената, за която става дума, е нейната майка.
— Любовта на детето към родителите невинаги побеждава на този грешен свят.
Огорчението, което се долавяше в думите му, я накара да замълчи и едва след известно време тя попита:
— Какво съдържа последното известие от Мосю? — Нана усети как мускулите му се напрегнаха. — Уилям?
— Той става нетърпелив.
— Ние всички ставаме нетърпеливи. Това ли е всичко?
— Не.
— Какво още?
Уилям се обърна на хълбок.
— Спи сега, Нана!
— Взех решение да тръгнем веднага за Андора — оповести Жулиет, когато на следващото утро пристъпи прага на трапезарията за закуска и видя, че Жан Марк вече седеше на масата.
Жан Марк отхапа залък от кифлата си.
— А взе ли решение как да се осъществи намерението ти? Вероятно си забравила, че всеки момент можем да влезем във война с Испания. Тъй като Андора е разположена на хвърлей от границата, би могло да ни се наложи да се сражаваме както с испанците, така и с французите.
— Значи ще трябва да подирим отново съдействието на Дантон и на Франсоа. — Тя смръщи недоволно вежди. — Те по всяка вероятност ще се отзоват твърде неохотно, Франсоа не беше очарован при посещението ми в Тампл. Така или иначе… трябва някак да успеем да ги убедим в нашия начин на мислене.
— В нашия начин ли? — Жан Марк повдигна едната си вежда. — Ти не вземаш ли всички решения самостоятелно?
— Ами някой трябва нещо да прави. Ти седиш със скръстени ръце. Аз просто ти обяснявам какво да предприемем. Налага се да потърсим Дантон!
— Седни да закусиш! — Жан Марк отново отхапа залък от кифлата си. — Тази сутрин нямам намерение да тръгвам за никъде.
— Но трябва, Жан Марк!
— Извинявайте, мосю Андреас! — Робер се появи на вратата. — Пристигнали са мосю Ечеле и мосю Дантон. Както му е редът, аз ги въведох в Златния салон.
— Благодаря, Робер! — Жан Марк изтри внимателно устните си със салфетката, сложи я на масата и стана. — Моля те, предай на Мари, че трябва да опакова нещата на мадмоазел.
— Всичко ли?
— Всичко. — Жан Марк заобиколи масата и хвана Жулиет за лакътя. — Тя ни напуска завинаги.
Жулиет го погледна объркано.
— Те защо са тук?
— Защото им казах да дойдат. — Жан Марк я повлече като на буксир към сводестата врата. — Ела с мен! Би било неучтиво да ги оставяме да чакат. Сигурен съм, че такъв забележителен човек като Дантон не
