— Да не би да пропускам нещо? — вдигна вежди Лоугън.
— Няма да ме убедиш, че си страхотен, само като галиш кучето ми.
— Но той ме харесва.
— Не се ласкай. Харесва всички. Монти е златен ритрийвър, за бога. Известни са с любвеобилността си… дори и към хора, които не я заслужават.
Погледна кучето с отвращение. Никаква прозорливост.
— Защо се чувствам някак не на мястото си? — Лоугън й подаде чашата. — В проучванията ми за теб се казваше, че едва ли не умееш да четеш мислите на това куче. Започвам да си мисля, че и той е в състояние да чете твоите. Изпий си кафето, докато донеса на любимеца ти купичка с вода.
Преди да се възпротиви, той вече крачеше обратно към кухнята на самолета.
Монти се претърколи на корем.
Не му обърна внимание, а отпи от кафето си. Изкушаваше се да откаже, но беше толкова уморена, че едва мислеше, а предложението му звучеше разумно. Защо да не го използва, така както той използваше нея? Изведнъж се вцепени, тъй като й хрумна една мисъл. Боже мой, защо не? Защо да седи тук и да се самосъжалява, когато имаше възможност да…
— Добре. Боях се, че ще излееш кафето на пода. — Лоугън постави пред Монти фина порцеланова купичка. — Радвам се, че се държиш разумно.
— А „разумно“ означава да правя каквото пожелаеш? — Отпи нова глътка. — Исках това кафе, затова го приех. Не си падам по безсмислени демонстрации.
— Защо Монти не пие?
— Не приема храна или вода от никой друг, освен от мен. — Посегна, докосна ръба на съда и кучето започна да лочи жадно. — Това е фин порцелан. Може да я счупи. Има склонност да бута купичката си, когато я опразни.
— Само такава имам, а той заслужава най-доброто.
— Да, така е. Майната му на твоя порцелан. — Огледа луксозната вътрешност на джета. — Красиво е. Никога не съм виждала подобен самолет.
— Обичам да се чувствам удобно. Пътувам доста и няма нищо по-лошо от това да съм уморен и раздразнен след полета. Една грешка в протокола или във финансите — и цялото пътуване е провалено. — Седна до нея. — В много корпоративни джетове ли си се качвала?
— На няколко. Правителството рядко плаща за транспортирането на спасителни екипи, а настоящата администрация не ни е дала нищо. — Устните й се изкривиха. — Макар че имат голямо желание да се възползват от всяка реклама, която можем да им направим. Разчитаме много на корпорации, които да ни осигурят превоз, когато е необходимо.
— Изненадан съм. Милиони долари за чуждестранни помощи и нито петак за спасителните екипи?
— Справяме се. — Сви рамене. — Вероятно е по-добре, че правителството не се меси. Сигурно щяхме да попълваме молби в три екземпляра и да се оставяме да ни дърпат конците.
Той запази мълчание за момент.
— Като онези, с които те ръководи Мадън ли?
Сара се вцепени.
— И на теб ти е приятно да ги дърпаш. И двамата си падате по упражняването на власт.
Лоугън бързо смени темата.
— Работиш към ATF, нали? Не финансират ли изпращането ти с Монти до бедствените райони?
— Само когато е свързано с експлозиви. ATF нямат спасителни мисии.
— Тогава защо прие работата?
— Трябваше да се издържам. — Хвърли поглед през прозореца. — А след първата година бях съвсем слабо обвързана с тях. С Монти ни бе разрешено да се включваме в доброволни спасителни екипи, когато не ни даваха в заем на полицията при особено трудни случаи.
— Издирвания на трупове?
— Да.
— Защо си го правила? Мразиш ги. Наложи се да ти извия ръката, за да те накарам да помогнеш на Ийв.
— Изпълнявах задълженията си.
Вгледа се в затвореното й изражение с присвити очи.
— И защо е било нужно? Защо просто не напусна?
— Казах ти, че трябваше да се издържам.
— Не мисля, че това е причината — отвърна замислено Лоугън. — Живееш простичко и, изглежда, ти харесва. Предложих ти неограничена сума за тази задача. Значи не е заради парите. Изнудване? Е, какво престъпление би могла да си извършила, че да те постави под властта на Мадън?
Тя се взря право в очите му.
— Убих едно манипулиращо копеле, което си пъхаше носа в моите работи.
Той се засмя.
— Извинявай, но съм наказан с любопитството си. Ти си интересна загадка, Сара. Изкушението да те разгадая е почти неустоимо.
— Защото си мислиш, че може да се нуждаеш от още някой коз срещу мен?
Усмивката му се стопи.
— Не.
— Глупости. Непрекъснато мислиш, претегляш предимствата и недостатъците, лошите и добрите ходове. А този ход бе лош, Лоугън.
— Беше единственият възможен.
— Човек винаги има избор. Ти избра Монти и мен. Може да е най-лошият избор в живота ти, защото, ако нещо се случи на кучето, ще те намеря и ще те разкъсам на парчета. — Допи кафето си на една глътка. — И аз самата поразмислих, докато седях тук. По някаква причина желаеш доброволното ми сътрудничество, за да откриеш Басет. Не зная защо. Може би защото си достатъчно умен, за да осъзнаеш, че безпроблемната работа в екип ще повиши шансовете да го открием.
— А не ти ли хрумна, че може да не ми харесва употребата на сила?
— Не ми е минало през ума. Ти си използвач като Мадън. Ако е необходима сила, ще се отзовеш с малката си томахавка. — Устните й се свиха. — Е, омръзна ми да ме използват. Няма да се случи отново. Нито с теб, нито с него.
— Нима?
— Искаш съдействие и ще ти го дам. Ще намеря твоя човек, но държа да ми се отплатиш.
— Казах ти, че ще ти дам колкото пожелаеш.
— Искам Мадън да се махне от живота ми.
Той замълча за момент.
— Не се съмнявам, че е много неприятен, но се надявам, че идеята не е да го принудя да подпише договор. Би било доста неловко.
— Ами ако кажа, че точно това искам? — попита любопитно тя.
— Ще трябва да си помисля.
Очите й се разшириха от изненада, когато осъзна, че не отхвърля възможността.
— Не ставай глупав. Просто желая да напусне живота ми без никакви козове срещу мен.
— Това е огромно облекчение. Не би ли споделила какъв коз има срещу теб?
Не му отговори.
— Така си и мислех. Не ми вярваш. Страх те е, че юздите ще преминат от неговите в моите ръце. Хрумна ли ти, че все пак поемаш този риск?
— Хрумна ми. Това е част от сделката. Да се освободя и от двама ви.
— Тогава, изглежда, ми вярваш повече, отколкото на Мадън.
— Ийв ти вярва. Може да сдържиш думата си. А щом работата приключи, няма да съм ти полезна за нищо друго. Можеш да си позволиш да ме освободиш.
