Приятелката й кимна.
— Ще ми е нужно малко време, но имам късмет. Джо е с мен. Всичко ще си дойде на мястото, щом имам него. — Посегна и хвана ръката на Сара. — И приятели като теб и Лоугън.
— Като стана дума за него, време е да тръгвам за летището. Къде е той?
— Слезе към езерото.
— Сам ли?
Ийв кимна.
— И по-добре. С Джо все още не се държат много приятелски.
Сара се ухили.
— Защото си фаталната жена.
— Да бе! — Намести очилата си и се изправи. — Хайде да открием Джейн и Монти. Ще трябва да я отлепиш от него.
— Няма да е толкова лошо, ако й кажеш, че ще го види скоро.
— Казах, че ще си помисля. — Намръщи се. — Упорита си като магаре, Сара. Защо си толкова сигурна, че си най-добрата алтернатива за Джейн в момента? Ако ти се обадят и с Монти се изнесете в някой затънтен край на света? Какво ще сториш с нея?
Сара сви рамене.
— Ще се оправим.
Ийв поклати глава.
— И в този дух, какво щеше да правиш, ако имаше собствени деца? Ти ли ще ми разправяш за адаптация?
— Ще му мисля, когато се сблъскам с проблема.
— Децата са по-взискателни от кучетата.
— Точно затова се придържам към кучетата. Щастлива съм с настоящия си начин на живот. Можеш ли да си ме представиш със съпруг и купчина дечурлига?
— Не, изобщо. Но сигурно си самотна.
— Защо? Имам си Монти и приятелите от групата.
— С които се виждаш само когато участваш в някоя спасителна операция.
— Това ми стига.
— Защо ти стига? Защо не искаш да се сближиш с никого?
Тя се усмихна.
— Ийв, престани да се опитваш да ме изкараш някаква си наранена мелодраматична героиня. Не съм като теб. Нямам мрачно минало. Аз съм просто нормална жена, която случайно е малко по-себична от повечето хора. Животът ми ме устройва напълно.
— Значи да си гледам моята работа?
— Както искаш. Но ме изненадваш. Някога си била една от най-самотните жени на света, а смяташ, че за мен липсата на социални контакти е проблем.
— Туш! — Ийв се усмихна. — Предполагам, че просто искам всички да са щастливи колкото съм аз напоследък.
— Направо съм на седмото небе! — Вирна глава. — Знаеш ли, винаги ми е била странна тази фраза. Откъде знае човек колко щастлив може да бъде на седмото небе? И защо да е седмото? — Засмя се. — Добре де, щастлива съм колкото Монти, когато го чешат по корема. По-хубаво от това няма.
Осем без петнадесет. Почти бе време да тръгват.
Лоугън пое обратно към къщата. Виждаше силуетите на Сара и Монти, очертани на фона на светлината, струяща от прозорците. Приличаха на две фантастични фигури върху корицата на книга.
Но у Сара Патрик нямаше нищо романтично. По дяволите, тя беше толкова твърдоглава! Не прощаваше и не забравяше и го оставяше с вързани ръце. Имаше само още един час да я убеди да му помогне доброволно. След това трябваше да…
Телефонът му иззвъня.
— Руджак ми се обади — каза Касълтън. — Иска да се споразумеете.
Лоугън стисна телефона.
— Разговаря ли с Басет?
— Още не. Твърди, че само трябва да дадеш петдесет хиляди долара и ще ти позволи да разговаряш с него. Аз трябва да оставя парите на едно място близо до изследователския център.
— А колко иска, за да го пусне?
— По този въпрос настоява да преговаря лично с теб.
Лоугън бе очаквал това.
— Научи ли нещо повече за местонахождението на Руджак?
— Нали ти казах, че за това трябва да се погрижиш ти. Дадох ти насока. Твоят човек не е ли намерил Санчес вече?
— Работи по задачата, но не е лошо да му се помогне.
— По дяволите, върша всичко по силите си тук. Кога пристигаш?
— Тръгвам тази вечер.
— А какво да правя с парите?
— Дай му ги. Наредил съм на Маргарет да ти осигури всичко необходимо.
— Може да блъфира. Басет може и да е мъртъв.
— Дай му ги.
— Ами ако не ти позволи да говориш със заложника?
— Ще се тревожим за това, когато се случи.
Касълтън направи пауза.
— Дадох му номера ти, когато ми го поиска. Надявам се да не възразяваш.
— Не, правилно си постъпил. Ако държи да разговаряме, трябва да го улесним. Искам да поддържам диалога. Колкото повече сме във връзка, толкова по-големи са шансовете да научим нещо.
— Мисля, че го е убил, Лоугън. Ами ако е мъртъв?
— Тогава и Руджак ще умре.
Затвори и пъхна телефона в джоба си. Трябваше да стигне в Санто Камаро. Отдавна бе научил, че е задължително да се нагажда към правилата на играта в движение, а тази се очертаваше много неприятна.
Погледът му се върна върху Сара и Монти, чакащи на верандата. Жалко. Нямаше повече време. Извади телефона си и бързо набра някакъв номер.
— Грижи се за себе си! — Лоугън целуна леко Ийв по челото, преди да се отправи към колата. — Ако ти дотрябвам за нещо, звънни ми.
— Нищо ми няма. — Погледна Сара, вече седнала отпред. — Ще ти се обадя за Джейн.
— Оттук трябва да отлетя направо за Вашингтон, но ще се забавя само няколко дни. След това ще съм в ранчото.
Ийв помаха и отстъпи назад, когато Лоугън запали колата.
Сара се извърна и видя приятелката си да стои все още там и да ги наблюдава как потеглят по пътя. За миг изглеждаше много самотна, но после от къщата излязоха Джо, майка й и Джейн. Вече никога нямаше да е сама; освен ако не пожелаеше. Но не се ли отнасяше това за всички? Човек имаше много възможности за избор и самотата бе една от тях.
Какви си ги мислеше? Не беше сама. Както бе заявила на Ийв, имаше си Монти и работата, която я удовлетворяваше. Не искаше нищо или никого повече.
— Какво имаше предвид с това, че ще ти се обади за Джейн?
