— А и вършиш много повече, отколкото искам. Това не ми харесва.
— Самоинициативен съм.
— Но също и върховен манипулатор. Знаеше, че се тревожа да те гледам как се претоварваш, а си ранен.
Погледна я невинно.
— Нима?
— Я стига!
— Изненадан съм, че чака толкова, за да ме обвиниш.
— Не съм чак толкова мека. — Намръщи се. — А и си мислех, че ще престанеш. Знаех, че те боли.
— Просто изпълнявам задълженията си, госпожо.
— И си превиваш гърба.
— Признавам, че имам проблем с пълното подчинение.
— С каквото и да било подчинение.
— Предпочитам партньорството. Мисля, че доказахме, че работим доста добре заедно, а ти?
Тя не отговори веднага.
— Да.
— Тогава защо да не сключим примирие? Не е нужно да ме насилваш да правя каквото и да е. Бих се побъркал, ако нямах някакво занимание. Дори и грижите за вълчицата са по-приемливи, отколкото да кърша ръце. Живеем заедно, затова нека го направим възможно най-безболезнено.
— Не изпитвам болка. Бих могла… — Млъкна, тъй като телефонът иззвъня. — И не живеем заедно — заяви, докато прекосяваше стаята и вдигна слушалката.
— Ало?
— Не ми се обади — заговори Тод Мадън. — Как мина работата при Лоугън?
— Какво ти пука, Мадън? Приключи. Само това е важно.
— Добре. Значи можеш да дойдеш във Вашингтон за уикенда. Уредил съм пресконференция за земетресението в Барат, а защо не и за свличането на кал в Тайван? Би било отлична възможност.
— Я се разкарай!
— Не ставай груба, Сара. — Гласът му бе копринено мек. — Нали знаеш, че нямаш полза от лошото си поведение към мен. Аз ли да ти направя резервацията, или ти?
— Няма да дойда във Вашингтон. Заета съм.
— Знаеш как мразя да те принуждавам, но не мога да позволя…
— Майната ти! — Затвори телефона.
— Трябваше да ме оставиш аз да разговарям с него — каза Лоугън.
— Достави ми твърде голямо удоволствие да го пратя по дяволите лично.
— Не използва точно тези думи — присмя се той.
Телефонът звънна отново.
Сара не вдигна.
— Отново е той. Не може да повярва, че не вървя по гайдата му.
— Ще вдигнеш ли?
— Не. Руша мостовете си. Ако не сдържиш обещанието си, ще горя в ада.
— Но вярваш, че ще го спазя. Иначе не би разрушила този мост.
Тя замълча за момент.
— Да, вярвам ти.
— Колко време имам?
— Няколко дни, може би седмица. Трудно ще повярва, че няма да променя решението си. После ще се ядоса и ще иска да ме накаже.
— И какво ще стане тогава? Какво ще ти се случи?
— Ще ми отнеме Монти.
— Какво?
— Монти не ми принадлежи. Собственост е на ATF Правя каквото ми нареди Мадън, иначе той ще използва влиянието си, за да ми отнеме кучето и да го даде на някой друг.
Лоугън изруга тихо.
— Не можеш ли да го откупиш от ATF?
— Да не мислиш, че не съм опитала? Не искат да ми го продадат. Мадън държи да си запази този коз срещу мен.
— Сигурна ли си, че може да ги накара да ти вземат Монти?
— Вече го е правил. Преди две години ми писна и му казах да ходи да се гръмне. ATF грабнаха кучето от джипа ми, докато пазарувах в супермаркета. Оставиха ми много делова бележка, че го изпращат в европейска дресировъчна школа и ще бъда уведомена за новото куче, което ще ми зачислят.
— В Европа?
— Кучешкият отдел дресира животни за правозащитни организации и извън страната. — Продължи с горчивина: — Мадън е много умен, нали? Дори не ми съобщи в коя страна. Полудях. Умолявах всички — от пощенските служители до старши офицерите в ATF, да ми кажат къде са го пратили. Отне ми повече от месец да открия, че е в полицейски участък в Милано. Мислех, че може да е твърде късно.
— Твърде късно?
— Не само защото не приема храна и вода от друг. Монти ме обича. Ние сме… близки. Щеше да тъгува. Такова любвеобилно куче като него може да умре от скръб. — Премигна с насълзени очи. — Наистина тъгуваше. Беше болен, твърде болен, когато го намерих в Милано.
— И какво направи?
— А ти как мислиш? Обадих се на Мадън и му казах, че ще направя всичко, което пожелае, само да ми върне кучето. — Погледна го право в очите. — Няма да позволя това да му се случи отново. Ако не можеш да намериш начин да ме отървеш от Мадън, Монти и аз ще трябва да изчезнем.
— Ще намеря начин. — Лоугън сви устни мрачно. — Разчитай на това.
— Разчитам. Бог да ти е на помощ, ако ме подведеш.
— Няма. — Извади телефона си. — А сега иди да се погрижиш за вълчицата, докато аз се погрижа за Мадън. — Погледна я и набра номера. — Тъй като сме единни в решението да разкараме сенатора, не можеш ли да загърбиш греховете ми и да сключиш с мен примирие?
— Може би. — Усмихна се. — Ако обещаеш да не храниш кучето ми отново.
— Само ако умира от глад. — Заговори по телефона. — Маргарет, какво става с Мадън?
Сара все още се усмихваше, докато с Монти отиваха към задната веранда. В незабавния и сериозен отклик на Лоугън имаше нещо много успокояващо.
Монти извърна поглед към него.
— Обичаш със стомаха си. Не биваше да ядеш, докато аз не ти дам. Знаеш това!
— Въпреки това не биваше да нарушаваш правилата. — Но и тя самата ги нарушаваше и се доверяваше на Лоугън. Как бе успял да пробие защитата й?
Чар? Не, бог знае, че не се опитваше да я очарова през последните дни. Просто бе откровен и усърден.
Защо се тревожеше изобщо? Беше се съгласила само на примирие за следващата седмица.
Тя изръмжа.
Сара поклати глава.
— Не е в много романтично настроение, момче. Тази рана я подлудява. — Приближи се към вълчицата. — Хайде, да видим дали не мога да те облекча. Без хапане. Да видим дали и с теб не можем да сключим примирие.
