Кучето тичаше и си играеше, а златистата му опашка се въртеше щастливо, докато то описваше кръгове около онази жена — Патрик.
Дугън се прицели с пушката право в главата на животното. Пръстът му бавно погали спусъка.
— Какво правиш?
Вдигна поглед и видя Руджак да се приближава към него по хребета.
— Онази Патрик и кучето й са извън къщата. Ще й поднеса малка изненада. Не си свърших добре работата, като се целех в животното й в Санто Камаро. Сега ще му пръсна шибаната глава.
Руджак погледна надолу към ранчото.
— Не сме дошли за това. Едва успяхме да избегнем хората на Гейлън, патрулиращи в района. Сякаш охраняват Форт Нокс. Може би имаме съвсем малко време, преди да се върнат. Забеляза ли Лоугън?
— Стои на вратата.
— А, да — промърмори Руджак. — Много покровителствено се държи, а?
— Нали каза, че все още няма да пипаме него или жената. Но няма причина да не убия кучето й, нали?
— Мислиш ли, че можеш да го направиш? Не успяхме да се приближим много. За повечето стрелци е доста извън обсега.
— Мога.
Златният ритрийвър вдигаше глава във въздуха и лаеше радостно.
— Винаги съм мразил лаещи кучета. — Дугън отново насочи надолу пушката. — Какво залагаш, ако успея да го сваля с един куршум?
— Никакви залози. — Руджак се усмихна. — Зная, че си отличен стрелец.
„Да, той винаги ме е ценял“, мислеше си Дугън. Откакто се бе присъединил към него преди година, Руджак му отдаваше дължимото уважение.
— Тогава гледай как ще гръмна това псе.
— Нямам търпение. — Скръсти ръце пред гърди. — Всъщност това може и да е гениално хрумване от твоя страна. Представям си как Лоугън се радва на безопасността си в тази малка къщичка с пазачите на Гейлън на този далечен хребет. Какъв по-добър начин да го разтърсиш от такъв дребен знак? Застреляй кучето на всяка цена.
Дугън почти виждаше сцената да се разиграва пред очите му. Падащото куче, потънало в кръв. Сара Патрик се взира в любимеца си, пищи и тогава двамата с Лоугън се втурват към него.
— Чакай малко.
Той проследи погледа на Руджак, насочен към жената. Тя се бе завъртяла и се вглеждаше нагоре към планината.
— Интересно — каза Руджак. — Мислиш ли, че е усетила нещо? Вика кучето.
— По дяволите! — Дугън забеляза с негодувание, че животното и жената бързо се връщат към къщата. Трябваше да действа незабавно. — Не се тревожи. Все още мога да го убия.
— Не.
Изгледа шефа си намръщено.
— Научих онова, което исках, а хората на Гейлън не са глупаци. Ще успеят да ни открият по посоката на изстрела и ще ни погнат на мига. Би си струвало риска, ако беше важно, но не е. — Сви рамене. — Освен това убийството на едно куче едва ли би било достоен послеслов на Кай Чи.
— Но на никого не пречи да…
— Не, Дугън — настоя меко Руджак, обръщайки се. — Повярвай ми. Просто ще трябва да измислим нещо по-подходящо.
— Какво има? — попита Лоугън, когато Сара въведе Монти през входната врата. — Какво видя?
— Нищо.
Погледът му се съсредоточи върху лицето й.
— Нищо — повтори тя. — Просто усетих… че нещо не беше наред. Зная, че звучи налудничаво. Но съм се научила да се водя по инстинктите си.
— Изобщо не звучи налудничаво. Предполагам, че си развила много добри инстинкти през годините. — Извади телефона си. — Ще се обадя на охраната и ще помоля Франклин да провери района за следи от Руджак.
— Ако съществува някаква заплаха, по-вероятно е фермерите да са разбрали, че се грижа за Маги. Може да са решили да ми дадат урок. — Направи жест, сякаш го отхвърляше. — Както казах, вероятно няма нищо, но може би оттук нататък ще извеждам Монти след смрачаване.
— Добра идея. — Той заговори по телефона. — Франклин, какво става там горе?
— Хайде, Монти. — Сара се отправи към кухнята. — Ще ти дам малко прясна вода.
Лоугън затвори, когато тя напълни купичката му.
— Не са забелязали никого, но ще проверят.
— Казах ти, не
— Да не би да ме оставяш да победя? — Сара се облегна в стола си и се вгледа подозрително в Лоугън. — Добра съм, но ти пък не може да си чак толкова слаб.
— Повярвай ми, такъв съм. Покерът не е моята стихия. Никога не съм си падал по непосредствената печалба. Повече ме бива на шах.
Тя го изгледа изучаващо и после бавно кимна.
— Личи си. Стратегии и военни игри. Никога не съм си падала по шаха. Предпочитам непосредствената печалба.
— Кой те научи да играеш покер? Някой от спасителния екип ли?
— Не, дядо ми. Когато бях дете, седяхме тук, пред огъня, и играехме с часове.
— Ами майка ти?
— Тя живееше в Чикаго. Тук не й харесваше.
— Но на теб — да.
— Обожавах го. — Намръщи се. — И обичах да изчезвам от града. Там беше мръсно и претъпкано и… — Изправи се. Жадна съм. Искаш ли малко лимонада?
— Да, моля.
— Тази вечер не е толкова хладно, колкото обикновено. — Отиде до хладилника. — Може би трябва да загасим огъня.
Той отиде до камината.
— Значи майка ти е харесвала града?
— Обичаше светлините и филмите, баровете и хората. Много хора. Често се отегчаваше. — Подаде му ледената чаша. — Имаше четири брака.
— Трудно ти е било.
— Справих се. — Седна и протегна крака. — Всъщност ми провървя. Трябваше да живея с дядо известно време всеки път, когато тя се омъжваше. Това ми харесваше. Третия път ме остави за две години.
— Защо просто не му прехвърли родителските права?
— Щеше да се чувства самотна. Трябваше да има някого край себе си.
— Чудесно.
Погледна го над ръба на чашата си.
— Виж, не се оплаквам. Просто нещата стояха така. Не бях малтретирана. Някои хора просто изпадат в нужда.
