— Ще оставиш ли Монти там с вълка? — попита Лоугън, като последва Сара от верандата час по- късно.
— Не мисля, че бих могла да го отделя. — Остави медицинската чанта на плота и изми кръвта от ръцете си. — Не и докато не се увери, че животното е добре. Кафе?
— Колко ще спи? — попита той, докато внимателно се отпускаше на люлеещия се стол и вдигна крака си на възглавничката.
— Още един час, надявам се. Освен това е тя, а не той. И аз предполагах, че е мъжки, докато не започнах да работя по нея. Изненадана съм, че не си забелязал.
— Бях прекалено зает. — Погледът му се отмести към огъня. — Не ти ли е малко студено?
— Не.
— Е, на мен също е. Ще идеш ли да си сложиш риза?
Тя го погледна изненадано.
— Нося сутиен. Не е по-различно от горнището на бански костюм.
— Повярвай ми, има разлика.
Сара рязко си пое дъх и срещна погледа му. Веднага отвърна очи.
— О, за бога! Предполагам, че трябваше да го очаквам… дори в подобна ситуация. Типично за мъжете. Веднъж четох една статия, в която се твърдеше, че мислите за секс веднъж на всеки осем минути.
— Тогава аз не струвам. Сигурен съм, че не ми минава през ума по-често от веднъж на десет минути.
Тонът му беше несериозен и тя осъзна с облекчение, че конфузният миг бе отминал.
Отиде в спалнята и се върна, навличайки бяла тениска през глава.
— Доволен ли си?
— Не. — Смени темата. — Какво ще правиш с вълчицата?
— Ще я излекувам и после ще я предам на Федерацията за защита на дивите животни, за да я преместят. — Намръщи се. — Ако успея да възпра съседите си да нахълтат тук и да се опитат отново да я убият.
— Вероятно мога да помогна в това отношение.
— Какво ще направиш? Ще им платиш ли? — Поклати глава. — Те са фермери и са адски независими, не могат да бъдат купени. Загубили са добитък и са бесни.
— Ще измисля нещо. — Пое си бързо въздух. — Питам се… дали не бих могъл… да те обезпокоя, като извадиш отново медицинската си чанта. Може би самият аз се нуждая от първа помощ. Май колениченето до този вълк се оказа последната капка.
Погледът му пробяга към облегнатия на възглавничка крак. По вътрешната страна на бедрото му се разпространяваше голямо тъмно петно.
— По дяволите, разкъсал си шевовете! — Сара грабна чантата от плота и отиде до стола. — Защо не ми каза?
— Беше заета. И двамата бяхме заети. Изглежда, живееш в постоянно напрежение. Почти се боя да затворя очи… Какво правиш?
— Свалям ти дънките.
— Май нямаш предразсъдъци към голотата както по отношение на себе си, така и на другите.
— В нея няма нищо срамно. — Смъкна панталоните му до глезените. — Мога да те зашия отново… освен ако не искаш да повикам линейка.
— Не, направи го ти. — Затвори очи и се усмихна едва. — Само не се наслаждавай твърде много на забиването на иглата в мен, моля те.
— Никога не ми доставя удоволствие да причинявам болка. — Наведе се над бедрото му. — Не си ги скъсал всичките. Не би трябвало да трае дълго.
— Хубаво. Никога не ме е бивало в… — Пое си рязко въздух, докато иглата се забиваше в плътта му. — Трябваше да поискам инжекция, като нашата приятелка вълчицата.
— Щях да ти сложа, но имам само морфин, а ти си алергичен към него.
— О, мамка му! Знаех си, че ще ми се върне.
— Само още два.
Всъщност бяха три, преди да може да бинтова раната отново.
— Не беше толкова лошо, нали? — попита Сара, като вдигна дънките му и ги закопча.
— Но не беше и приятно. — Лоугън отвори очи. — Но тъй като по-голямата част бе по моя вина, не мога да се оплаквам. Може ли малко кафе? Нужно ми е.
— Разбира се. — Тя отиде до плота. — И на мен ще ми дойде добре една чаша.
— Личи ти. Нощта беше тежка за теб.
Сара наля кафето, подаде му чашата и после седна на възглавничката със своята.
— И за теб. И не бе твоя вината, че отвори шевовете. Опитваше се да помогнеш на Монти и на вълчицата. Ако някой е виновен, това съм аз.
Той поклати глава.
— Не, аз съм отговорен.
— И преди си го казвал. Много си падаш по отговорността.
— Тя е един от малкото закони, които никога не нарушавам. Каквото и да правя, поемем отговорността за действията си.
Сара отпи от кафето си и замълча за момент.
— Защо дойде, Лоугън?
— А ти защо мислиш, че дойдох?
— Не зная. Смятах, че може лекарствата да са те накарали да се довлечеш до тук. Но не ми се видя толкова замаян дори и под упойка. Значи е било нещо друго.
— Продължавай.
— Кажи ми.
— Харесва ми да те гледам как се досещаш. Казвал ли съм ти колко се възхищавам на твоя остър ум?
— Не ме ласкай, Лоугън.
— Не бих си и помислил. Може и да сме имали различия, но никога не съм те подценявал.
— Само ме използва.
Усмивката му се стопи.
— Приключено е с това. Никога вече няма да те използвам, Сара.
Тя изучаваше изражението му.
— Повярвай ми.
Наистина му вярваше.
— Ако е така, това стеснява кръга на причините за появяването ти. Обеща ми нещо за Мадън, но не би сметнал за необходимо да се довлечеш до тук, за да го спазиш.
— Щях, ако ми бе казала, че искаш да бъде изпълнено веднага.
— Но не съм. — Наклони глава в размисъл. — А ти бе по-изплашен от мен, когато тази нощ Монти избяга. Страхуваше се, че нещо ще му се случи.
Той мълчеше и чакаше.
— Отговорност. — Срещна погледа му. — Боял си се, че някой ще нарани Монти.
— Или теб. Замалко да ми докараш инфаркт, като хукна да бягаш. Знаех, че никога няма да те настигна с този куц крак.
Очите й се ококориха.
— Руджак? Защо?
— Трябва да те е видял, когато скочи от хеликоптера след Монти.
— И това е достатъчно, за да ме набележи?
— Повече от достатъчно. Ти ми помогна, а никой не вярва в отмъщението по-силно от Руджак. Ще сметне поражението си за унижение, а вие и двамата присъствахте и участвахте в това да бъде унизен.
