— Исках това дете да е живо.
— Зная.
— Но не беше и трябва да го преодолея. Ще се оправя. Винаги успявам. — Затвори очи. — Затова върви да се погрижиш за кучето си и ме остави да спя.
Тя се изправи, гледайки го несигурно.
— Сара. — Лоугън не отваряше очи. — Изчезвай.
Чуха вълка да вие, докато приближаваха към ранчото. Монти се изправи на задната седалка и неспокойно се вгледа в планината.
— Бях забравила за него. — Погледът на Сара последва този на кучето. — Поне той е още жив.
— Но опасно, Монти. И не ти е нужно друго предизвикателство след онова, което преживя напоследък.
Вълкът отново нададе вой.
— Зовът на дивото — промърмори Лоугън. — Невероятно.
— Националната федерация за защита на дивите животни иска да го запази в дивата природа. Аз също. Ще ми се проклетият звяр да престане да слиза към полето и да напада фермите. — Паркира пред къщата и скочи от джипа. — Хайде. Ще ти направя чаша кафе и после можеш да се обадиш на Маргарет или който е свободен да дойде да те вземе. Не зная защо не ми позволи да те оставя в дома ти във Финикс.
— Трябваше да те съпроводя до вратата ти. Гейлън би сметнал, че учтивостта го изисква. Ще приема чашата кафе. — Слезе от колата и закуцука към къщата. — Добре ще ми се отрази.
Тя светна лампата и отиде до шкафа.
— Не изглеждаш много добре. Имаш нужда от нещо повече от чаша кафе. Не видях да си вземаш болкоуспокояващите в самолета.
— Свършиха ми преди два дни. Предполагам, че лекарят е сметнал, че няма да са ми необходими повече.
— Не е знаел, че ще се трепеш, както правеше през последните пет дни. — Пусна кафе-машината. — Мисля, че не би препоръчал всичкото това копане, камо ли пързалянето по планината.
— Беше нужно. — Настани се на люлеещия се стол и облегна крака си на възглавничката. — Би трябвало да разбираш. Никога не съм срещал по-страстен защитник на тази философия.
Вълкът отново зави.
Сара се взря в мрака през прозореца.
— Ще ми се да престане. Разстройва Монти.
— А ние не го искаме. Изглежда, имам успокояващо въздействие над него. Защо да не поостана за известно време?
Сара почти очакваше това предложение. Трябваше да последва инстинкта си и да го остави във Финикс. Ако не беше така уморена, никога не би му позволила да прекрачи прага.
— Нищо не се е променило от първата нощ, когато дойде тук. — Поднесе му кафето. — Не искам никакви гости.
— Нещата се промениха. Преживяхме много неща заедно. Не мисля, че все още ме считаш за враг.
— Това не означава, че те искам в дома си. Защо дойде все пак, по дяволите? Когато се появи първия път, си помислих, че просто си превъртял. И двамата знаем, че каквото и да предприемеш срещу Мадън, не е нужно да го правиш от тук. Има нещо странно.
— Не може ли да спорим за това сутринта? Много съм уморен.
— Тогава си допий кафето и се обади на Маргарет.
— Прекалено съм изтощен. — Остави чашата на масата до себе си и се усмихна вяло. — Не би изритала ранен мъж от къщата си.
— Може и да го направя. — Въздъхна примирено. Играеше си с чувствата й, но наистина изглеждаше ужасно блед, а и знаеше какво преживя в Тайван. — Добре. Утре. Но този стол не е толкова удобен като меките седалки на самолета ти. До утре може да ти се прииска да си тръгнеш.
Той затвори очи.
— Кой знае… — Беше заспал.
Сара се отпусна на дивана и се взря безсилно в него. Дежа вю. Защо не можеше да се отърве от него? Не го искаше тук. Безпокоеше я фактът, че бе станал твърде голяма част от живота й през последните дни. Видя го уморен, обезкуражен и наранен. Видя сълзите му. Тревожеше я, а си имаше достатъчно тревоги в живота. Това бе нейният дом, нейният пристан и не искаше никакви непознати…
Но точно това бе най-важният проблем. Лоугън вече не бе непознат за нея. Не знаеше точно какво е мястото му в живота й, но вече никога не би могъл да е непознат.
Вълкът нададе вой.
Монти вдигна глава и заскимтя гърлено.
Не можеше да го вини. Вълчият вой бе ужасно меланхоличен и сърцераздирателно тъжен.
И по-близък.
„Стой си в планините! — молеше се тя. — Тези фермери ще те застрелят. Тук те дебне опасност. Смятат те за заплаха и не ги е грижа дали си див, или си свободен и красив“.
Монти отпусна глава на лапите си.
Осма глава
— Ставай, Сара!
Отвори очи и видя Лоугън надвесен над нея. Спеше дълбоко и за момент си помисли, че още е в Тайван.
— Хайде! Той излезе. Не мога да го последвам сам. — Полувървеше, полуподскачаше към вратата. — Господи, и костенурка не бих настигнал!
Тя седна и разтърка очи.
— Какво има?
— Монти. Излетя през онази кучешка врата като прилеп от ада. Чу нещо.
Сара пусна крака на земята.
— Какво?
— Не зная. Нищо не чух. Тъкмо бях отворил очи и го видях да става. Около минута се ослушва и после излетя. — Отвори вратата. — Често ли излиза през нощта?
— Не, но не е съвсем необичайно.
— Казвам ти, че чу нещо. Най-добре да го последваме.
Лоугън бе явно разтревожен и загрижеността му бе заразителна. Монти вероятно току-що бе отишъл да облекчи естествените си нужди, но трябваше да провери. Грабна фенерчето и последва мъжа.
— Монти!
Изчака.
— Монти!
За пръв път страхът я вцепени. Кучето винаги й отговаряше.
Освен когато не можеше.
Дочу нещо в далечината. Не лаене. Стенание?
— Чувам нещо. — Затича се. — Върни се в къщата.
— Няма. Къде са ключовете за джипа ти?
— Винаги ги оставям в ключалката на стартера.
— Това се казва предпазливост.
Не обърна внимание и се затича на запад, откъдето бе дошъл звукът.
Тъмнина.
Тишина.
