— Монти!
Никакъв звук.
— Отговори ми!
Тихо стенание в далечината.
Монти. Сигурна бе, че е Монти. Прелетя над спечената песъчлива почва, а лъчът на фенерчето й озаряваше широк кръг ту в едната, ту в другата страна пред нея.
Тогава го видя.
Кръв.
Монти лежеше в локва кръв.
— О, господи! — Хвърли се към него с обляно в сълзи лице. — Монти!
Той вдигна поглед към нея, а очите му бяха изпълнени с болка.
Почти бе стигнала до него, когато видя какво бе скрило от погледа й едрото му тяло.
Сива козина, зелени очи, взиращи се свирепо в светлината, оголени, святкащи бели зъби.
И предна лапа, хваната в железните челюсти на капан. Кръвта течеше от вълка, а не от кучето.
Монти се намести по-близо до вълка.
— Махни се от него, Монти. Ще те нарани.
Той не помръдна.
Коленичи до него.
— Ще освободя капана. Просто се махни от него.
Не помръдна.
— Добре, прави се на глупак. — Не беше единственият. Като се опита да освободи вълка от капана, без да го приспива, си просеше белята. Свали ризата си и я уви около ръката си откъм страната на животното. — Ще те измъкна оттук — успокои го меко. — Ще ме послушаш ли, ако обичаш?
Вълкът се опита да я захапе. Сара дръпна ръката си на безопасно разстояние тъкмо навреме.
— Добре, не ме слушай. — Посегна към железните челюсти на капана. Бързо. Трябваше да действа бързо.
Вълкът отново щракна със зъби. Този път тя прокърви.
Отпусна се назад на петите си.
— Виж, искаш ли да умреш от кръвозагуба? Нека ти помогна.
Вълкът се хвърли към нея и после се срина с болезнен вой.
Монти припълзя до него.
— Не!
Кучето не й обърна внимание и положи глава до шията на дивото животно.
Сара затаи дъх.
— Какво правиш, момче? — Очакваше всеки момент вълкът да скочи и да убие Монти.
Но остана неподвижен.
В безсъзнание ли беше?
Не, виждаше блясъка на присвитите му очи. Какво правеше тя, седейки тук? Нямаше значение какви странни неща стават между Монти и вълка. „Грабни мига“! Започна да действа по капана, като всеки момент очакваше вълкът да скочи.
Изведнъж районът бе облян от светлини.
Джипът.
— Спри, Лоугън. — Тя замръзна, приковала поглед във вълка.
Никакво движение. Като че ли докосването на Монти върху врата му го парализираше.
— Мога ли да помогна? — извика Лоугън от джипа.
— Извади аптечката изпод предната седалка и после ела да ми помогнеш с този капан. Не съм достатъчно силна да се справя сама.
Миг по-късно той бе коленичил до нея и се вглеждаше в кучето и вълка.
— Какво става тук?
— Нямам представа. Мисля, че Монти го хипнотизира или нещо такова. — Отвори аптечката и извади спринцовка и упойка. — Приготви се да отвориш капана, след като му бия инжекцията.
— Защо не след това?
— Ще избяга. Трябва да се погрижа за лапата му, преди да духне.
Внимателно следеше с поглед звяра, докато слагаше инжекцията. Никакво движение. Може би болката от раната притъпяваше убождането.
Монти изпусна тихо стенание, сякаш от съчувствие към вълка.
— Просто го дръж кротък още минутка и ще го измъкнем, Монти — пошепна му тя. — Не зная какво правиш, но продължавай да го вършиш. — Обърна се към Лоугън. — Приготви се да отвориш капана, когато ти кажа. — Постави ръце до неговите върху желязото. — На три. Едно, две… — Погледна вълка. Беше се отпуснал. — … три.
Двамата с Лоугън дръпнаха с всичка сила. Железните челюсти бавно се раздалечиха.
— Можеш ли да ги държиш отворени, докато извадя лапата му?
— Направи го! — изръмжа той.
Сара внимателно измъкна ранения крайник.
— Пускай.
Капанът се затвори със смъртоносно щракване. Как мразеше подобни устройства! Разви ризата от ръката си и на животното направи стегната превръзка.
— Качвай се в джипа, Монти!
Кучето се поколеба, после скочи и изтича към колата.
— А сега какво? — поинтересува се Лоугън.
— Ще закараме вълка вкъщи, където мога да се погрижа за него.
— За диво животно?
— За ранено животно. — Вдигна го и го понесе към джипа. — Хайде. Нужна ми е помощта ти. Ще трябва да караш, докато го наглеждам.
— Добре. — Той се изправи бавно и с усилие, докато тя настаняваше звяра на задната седалка. — Тече ти кръв от ръката.
— Само ми е разкъсал кожата. — Скочи на предната седалка. — Побързай. Не съм сигурна колко дълго ще го държи упойката и искам да го обработя, без да му слагам нова инжекция.
— Добре.
Лоугън спря пред къщата след по-малко от пет минути.
— Върви напред и отвори вратата до камината. Тя води към малка, заслонена веранда.
Той изкуцука в къщата.
— Нещо друго?
Сара го последва.
— Вземи тази постелка от облегалката на дивана и я сложи на пода на верандата.
Той го изпълни и после попита:
— А след това?
Тя внимателно положи животното върху нея.
— Донеси ми чантата с медицинските принадлежности от първия шкаф в кухнята.
Коленичи и нежно погали муцуната на вълка.
— Какво красиво момче си. Не се тревожи, добре ще се погрижим за теб.
Монти се настани до дивото животно.
— Не ми се пречкай — каза му Сара. — Ще зашия тази рана и ще наместя крака. Счупен е.
Монти положи глава на лапите си, впил поглед във вълка.
— Ето ти чантата. — Лоугън се отпусна на колене до тях. — Кажи ми как да ти помогна.
Погледна го над тялото на животното. До този момент изпълняваше безпрекословно заповедите, а бог знае, че й бе нужна помощ.
— Първо трябва да почистим раната.
