Не беше я виждал от почти шест месеца. Дали бе извършил прехода от любовник към приятел, както бе казал на Маргарет. Кой знае… Изпитваше нещо към Ийв, което не бе усещал към никоя друга жена, и се бе опитал да го анализира през последните — месеци. Уважение, съчувствие, страст… По дяволите, може би всички тези чувства бяха налице. Определено бе завладяла въображението му от мига, в който я бе срещнал.
Не, не беше откровен. Бе я обичал. Какво друго бе любовта, освен уважение, съчувствие, страст и стотици други емоции? Джо Куин бе казал, че Лоугън не я е обичал достатъчно и заслужавал да я загуби. Е, загуби я, значи копелето може и да има право. Може би никога нямаше да се посвети изцяло на една жена. Себеотдаването бе за младите и смелите.
Господи, звучеше като герой от сапунена опера.
Добре, трябваше да забрави личните проблеми. Ийв щеше да се омъжи за Джо Куин, факт, който бе приел преди месеци. В момента беше ангажиран с Басет и трябваше да съсредоточи всичките си усилия да го върне.
Точно тук се намесваше Сара Патрик.
Можеше да я принуди да му помогне, както бе сторил предишния път, но предпочиташе да не го прави. Имаше ли нещо друго в миналото й, с което можеше да я манипулира?
Разполагаше с време да размисли над това. Нужен му бе поне един ден, за да реши какво да й каже.
Можеше да му отнеме всяка минута от този срок, помисли си мрачно. Сара бе твърда като скала и вероятно Маргарет бе права. Този път, когато се опиташе да я накара да върви по свирката му, бе много вероятно ситуацията да стане взривоопасна.
А тя бе достатъчно взривоопасна и без Сара. Откакто напусна Санто Камаро, бе неспокоен. Инстинктите му подсказваха, че нещо не е както трябва, а той им вярваше. Какво го безпокоеше, по дяволите?
Изпълнен бе с гняв и тъга и обичайния заряд адреналин, който го подтикваше да се хвърли в битката — емоции, които му пречеха. Значи трябваше да ги овладее, да си прочисти съзнанието и да анализира първия ход на Руджак. Защо бе отвлякъл Басет? Очевидният отговор бе откуп или отмъщение, но мотивите на Руджак рядко биваха прозрачни.
Извади от джоба си скарабея, който му бе изпратил по Касълтън. Палецът му погали резбованата му повърхност. Той датираше от толкова далечно време, време на болка, страдание и съжаление… Руджак бе целял да му предаде някакво послание чрез него, но какво общо имаше то с Басет?
Облегна се в стола си. Мисли! Разиграй сценария. Свържи всички подробности, преди да се обадиш на Гейлън.
Пронизителният вой отекна зловещо в нощта.
Сара спря на върха на хълма, задъхана от тежкото тичане по стръмнината.
Звукът се повтори, този път по-тъжен от първия.
Вълк, помисли си тя. Вероятно някой от мексиканските сиви вълци, които наскоро бяха пуснали в Западна Аризона. Говореше се за няколко, мигрирали в областта, разярявайки местните фермери.
Воят бе прозвучал много близо. Взря се в чукарите, стърчащи от планината пред нея.
Нищо. Нощта бе ясна и спокойна, а вълкът — вероятно по-далече, отколкото звучеше.
— Нямаше да мислиш така, ако се натъкнеш на някой от тях, Монти. Те нямат обноски. Питай местните фермери.
В тъмнината отново отекна вой.
Монти вдигна глава.
Кучетата бяха потомци на вълците, но никога досега не бе забелязвала диви черти у Монти. Нямаше по-нежно и любящо животно. И все пак дали у него не се събуждаше някакъв дълбок инстинкт, докато слуша вълка? Тази мисъл я разтревожи и тя я отхвърли незабавно.
— Смятам, че е време да се връщаме у дома. Май се смахваш.
Втурна се надолу по пътеката към къщата в долината.
Чист вятър.
Чист въздух.
Тишина, която нямаше нищо общо със смъртта или скръбта.
Господи, колко хубаво бе да си е у дома!
— И още как! Ще те изпреваря до вкъщи.
Не успя, разбира се. Монти вече бе скочил през кучешката вратичка и лочеше водата от купичката си, когато тя отвори входната врата.
— Би трябвало да си уморен от работата в Барат. Остави ме на мира.
Монти я изгледа надменно и после лениво отиде до килимчето си пред огъня.
— Добре, недей, но не забравяй кой плаща покупките.
Кучето се прозя и се протегна.
Огънят бе приветлив, а люлеещият се стол я зовеше. И тя самата искаше да се излегне.
С нежелание хвърли поглед към примигващата червена лампичка на телефонния секретар. Беше го пренебрегнала, когато пристигнаха преди два часа, и сега се изкушаваше да постъпи по същия начин.
Да прослуша съобщенията или да си вземе душ и после да се свие пред огъня? Знаеше какво й се иска — да отхвърли света и да се върне към навиците си с Монти, които я успокояваха и я поддържаха в тези промеждутъци. Дори и телефонът бе натрапник, когато се нуждаеше само от почивка, разходки и не повече умствено напрежение от изискващото се при четене на книга.
Но тази червена лампичка нямаше да спре да мига. Трябваше да се заеме с това.
Прекоси стаята. Две съобщения.
Натисна бутона.
— Тод Мадън. Добре дошла, Сара.
По дяволите! Никак не й бе притрябвал.
Ръцете й се свиха в юмруци, докато слушаше спокойния му, леко присмехулен тон.
— Чух, че си свършила страхотна работа. Екипът си спечелил благодарността на турското правителство, а да не споменаваме хубавия материал на Си Ен Ен.
Струва ми се, че може да се наложи да повикаме теб и Монти във Вашингтон за няколко интервюта.
— Как ли пък не, задник такъв! — промърмори тя.
— Представям си изражението ти. Толкова си предсказуема! За съжаление в доклада на Бойд се споменава, че на няколко пъти не си се подчинила на заповед. Явно се опитваше да те защити, но трябваше да се придържа към задълженията си. Да не би да ставаш лабилна, Сара? Знаеш, че не можем да позволим лабилност в ATF. Освен това си наясно с последствията от изключването ти от организацията. — Направи пауза. — Но съм сигурен, че можеш да ме убедиш, че е било просто изолиран случай. Ела във Вашингтон за тези интервюта и ще поговорим.
Гадно копеле!
— Обади ми се да ми кажеш кога пристигаш. Мисля, че няма да отнеме повече от два дни. Искаме да бъдем актуални.
Тя притвори очи, обляна от вълни на ярост. Дявол да го вземе! Дявол да го вземе!
Пое си дълбоко дъх и се опита да се овладее. Мадън би се радвал да научи, че я е разстроил. Предпочиташе овча покорност и не му харесваше, когато тя отказваше да му я засвидетелства. Може и да беше шеф, но му бе дала да разбере какво мисли за него не веднъж, и то с език и оскърбителен, и категоричен.
Майната му! Несъмнено трябваше да отиде във Вашингтон, но нямаше да му се обади и щеше да си почине най-малко три дни, преди да напусне ранчото.
Натисна бутона за второто съобщение.
