— Така е. Но изникна нещо друго.
— Няма ли да мине предишният начин на въздействие?
— Може би. Но тази ситуация има усложнения. Трябва да си припомня досието, защото вероятно ще трябва да използвам всичко, което ни е известно за нея, а не само как да я накарам да върви по свирката ми.
— Не мисля, че Сара Патрик върви по чиято и да било свирка — отвърна хладно Маргарет. — И ми се ще да видя как й подсвиркваш, Джон. Смятам, че предишния път просто ти провървя. Така ти се пада, ако…
— Остави ме, Маргарет — въздъхна той. — В момента не ми е до самозащита.
— Защо не? — Тя направи пауза. — Басет мъртъв ли е?
— Не, не мисля. Бил е жив, когато са го отвлекли.
— По дяволите!
— Нужно ми е това досие, Маргарет.
— Пет минути. Да ти го пратя ли по факса, или да ти предам информацията по телефона?
— Обади ми се. — Лоугън затвори, облегна се в стола си и затвори очи.
Сара Патрик.
Образът й изникна пред него: къса, тъмна коса, с изсветлели от слънцето кичури, високи скули, мургава кожа и стройно атлетично тяло. Черти, по-скоро интересни, отколкото красиви, и ум, остър като езика й.
Бе го жегвала безброй пъти във Финикс. Сара не прощаваше и не забравяше. Но остротата бе насочена само към него. Беше се сприятелила с Ийв Дънкън и Джо Куин, след като Лоугън я бе принудил да работи с Ийв. Миналия месец му се обади и му каза, че Сара им е гостувала в Атланта и…
Телефонът му иззвъня.
— Сара-Елизабет Патрик — заговори Маргарет. — Двадесет и осем годишна. Наполовина индианка от апахите, наполовина ирландка. Отраснала в Чикаго, с изключение на летата, които е прекарвала с баща с в резервата. И двамата й родители са покойници. Бащата е починал, докато е била дете, а майка й — пет години по-късно. Висок коефициент на интелигентност. Учила е ветеринарна медицина в „Аризона Стейт Юнивърсити“. Наследила е малко ранчо от дядо си в подножието на планините край Финикс, горе-долу по същото време, когато е починала майка й. Все още живее там. О, това ти е известно. Ходил си в дома й. Малко е саможива, но се е спогаждала добре със състудентите и преподавателите си. След училище е започнала работа в отдела за обучаване на кучета към ATF1. Прави чудеса с животните. Членува в доброволен отряд за издирвания и спасителни операции в Тусон и очевидно от ATF са й разрешили да работи с тях и при природни бедствия, и при предизвикани от хора инциденти. Тя и кучето й Монти са били изпращани в помощ на няколко полицейски подразделения за издирване на трупове и експлозиви. Монти е нещо като куче чудо.
— Зная.
— Вярно, той откри онзи труп във Финикс. — Маргарет се поколеба. — Знаеш ли, мисля, че тя ще ми допадне, Джон. Тези спасители са нещо прекрасно. Когато гледах телевизионното предаване за бомбардировката в Оклахома Сити, ми се прииска да дам медал на всеки от тях. Или пък първородното си дете.
— Ти нямаш деца.
— Няма значение. — Асистентката направи пауза. — Тя не заслужава да бъде въвличана в историята с Басет.
— И Басет не заслужава онова, което се случи с него.
— Но сам направи избор и се ангажира.
— Винаги може да ми откаже.
— Няма да й позволиш. Твърде много означава за теб.
— Тогава защо се опитваш да ме разубедиш?
— Не зная… Всъщност зная. Споменах ли, че Сара Патрик бе сред онези спасители в Оклахома Сити? Може би това е моят опит да й дам първородното си дете.
— Тя не се нуждае от него. Има си куче.
— А ти не възнамеряваш да ме послушаш.
— Слушам те. Не бих се осмелил да постъпя другояче.
— Глупости. Не те моля да й връчиш медал. Само й дай право на отказ.
— Къде е сега?
— На път за вкъщи от Барат. Прекарала е там пет дни. Земетресение.
— Не съм съвсем в час, Маргарет. Чух за него, преди да напусна Монтърей.
— Но не те разтърси като вестта за Басет. Е, какво да направя? Искаш ли да й се обадя? Да ти уговоря среща?
— Ще те прати по дяволите. И тъй като съм истински джентълмен и искам да ти спестя това неудобство, ще се погрижа сам.
— Боиш се, че ще се съюзя с нея срещу теб.
— Позна.
— Добре, тогава къде мога да те открия? Направо за Финикс ли ще летиш?
— Не, отивам в Атланта.
Мълчание.
— Ийв?
— Че кой друг.
— О!
— Май ти отнех дар-словото. Какво постижение! Ще се смиля над теб. Не, не отивам да преследвам сантиментално изгубена любов. Сега с Ийв сме приятели.
— Не дай си боже някой погрешно да те сметне за сантиментален! Не е нужно да ми обясняваш за…
— Не, но ще умреш от любопитство и после ще трябва да се мъча да си намеря нова асистентка. Такава досада!
— Не съм любопитна. Но всеки би бил — заяви остро тя. — В края на краищата, прекара година с нея. Мислех, че може…
— Ще ме намериш в Атланта, в хотел „Риц Карлтън“ в Бъкхед.
— Щом няма да се виждаш направо със Сара Патрик, няма да я изпускам от очи.
— Не е необходимо. Ще се срещнем в Атланта.
— Не, резервирала си е полет обратно към Финикс.
— Ще промени плановете си. Между другото, след като затворя, ще позвъня на Шон Гейлън. Ако са му необходими средства, дай му…
— … картбланш — довърши Маргарет. — Както обикновено. Мислех си, че ще го въвлечеш в евентуална спасителна операция. Направо в Санто Камаро ли трябва да отиде?
— Не, изпращам го в Богота на разузнавателна мисия.
Маргарет издаде подчертано скептичен звук.
— Красиви думи. Кого ще трябва да пребие?
— Може би никого. Просто искам да открие един човек и да му зададе няколко въпроса.
— Да, разбира се.
— Ако се обади Касълтън, искам да го чуя незабавно. Има номера на мобилния ми телефон, но е твърде деликатен за моя вкус. Може да се опита да се свърже само по спешност. Но ако питаш мен, в момента всичко е спешно.
— Няма проблем.
— Напротив. Не виждам друго, освен проблеми. Ще поддържаме връзка. — Затвори.
Би трябвало да очаква, че Маргарет ще хареса Сара Патрик. Беше отявлена феминистка и се възхищаваше на корави, умни жени, които смело ръководят живота и кариерата си. Бе харесала Ийв Дънкън по същата причина. Тя беше страхотен съдебен скулптор, преживяла изключителни нещастия и в личния, и в служебния си живот. Много необикновена жена…
