можеш да четеш мислите на това куче?
— Пълни глупости. Те самите са доста близки със своите. Знаят, че щом живееш с някое животно, трябва да се научиш да го разбираш.
— Но не като теб.
— Защо водим този разговор? Важното е, че Монти е неповторим. Откривал е оцелели, когато всички други са губили надежда. Може да намери още някого днес.
— Няма такава вероятност.
Тя се отдалечи.
— Говоря сериозно, Сара.
Хвърли му поглед през рамо.
— А ти откога не си спал, Бойд?
— Не е твоя работа, по дяволите!
— Слушай думите ми, не гледай делата ми, така ли? Ще се видим след няколко часа.
Чу го да ругае, докато се придвижваше през отломките към подвижния им лагер в подножието на хълма.
Бойд Медфорд бе добър човек, отличен водач на екипа и всичко, което бе казал, бе разумно. Но в определени моменти не можеше да запази хладнокръвие. Имаше твърде много загинали. Твърде малко оцелели. О, боже, твърде много трупове!…
Броеницата…
Дали онова бедно момиче е имало време да се помоли за живота си и за този на детето си, преди да бъде премазано? Вероятно не. Земетресенията причиняваха разрушения мигновено. Може би трябваше да се надява смъртта да е дошла бързо и девойката да не е страдала.
Монти се притисна до краката й.
— Аз също. — Отвори му вратата на караваната. — Случват се такива неща. Може би следващия път ще бъде различно.
Наля вода в купичката му.
— Пий, момче.
Легна пред металния съд.
Скоро щеше да пийне, но смяташе да изчака час-два преди да го нахрани. Беше твърде разстроен, за да яде. Така и не можеше да свикне с откриването на мъртвите.
Нито пък тя.
Седна на пода до него и го обви с ръце.
— Всичко ще се оправи — прошепна. — Може би следващия път ще намерим живо момченце, като вчера. — Вчера ли беше? Дните се сливаха, когато участваха в спасителна операция. — Помниш ли детето, Монти?
— То дължи живота си на теб. Затова трябва да продължим. Дори да е болезнено. — Господи, как болеше! Мъчително бе да гледа Монти така натъжен. Мъчително бе да си спомня как онова момиче бе стиснало броеницата. Мъчително бе съзнанието, че вероятно няма да намерят повече оцелели.
Но „вероятно“ не значеше „със сигурност“. Винаги има надежда, докато продължаваш да се бориш.
Затвори очи. Бе изтощена и всяко мускулче я болеше. Е, и какво от това? По-късно щеше да има време за дълга почивка. Сега й бяха нужни само няколко часа сън и бе готова да продължи.
— Хайде да подремнем. — Отпусна се до кучето. — После ще идем да видим дали не можем да намерим още някой оцелял в този пъкъл.
Монти изскимтя тихо и положи глава на лапите си.
— Шшшт. — Зарови лице в козината му. — Всичко е наред. — Не беше. Смъртта никога не е „наред“. — Нали сме заедно. Вършим си работата. Просто трябва да изкараме следващите няколко дни. После ще се върнем в ранчото. — Загали главата му. — Харесва ти, нали?
Бе наранен, но не колкото обикновено. Понякога приемаше единичните случаи по-зле. Не че бе претръпнал пред масовите жертви, на които се натъкваше при големи бедствия. Просто работеха така непрекъснато, че реакциите му бяха забавени. След няколко часа щеше да е готов да поеме отново.
Ами тя?
Щеше да се оправи, както бе казала на Бойд. Последните няколко дни бяха винаги най-лоши. Надеждата избледняваше, депресията надделяваше, а в сърцето и разсъдъка се загнездваше тъгата и на човек му се струваше непоносимо.
Но Сара винаги устояваше. Налагаше се, защото винаги съществуваше надежда някой да очаква спасение. Някой, който би бил загубен, ако тя и Монти не го откриеха.
Кучето се обърна и легна на една страна.
— Да, така трябва. — Спи, приятелю, и аз ще сторя същото. Нека споменът за броеници и неродени деца се стопи, нека смъртта избледнее, нека се завърне надеждата. — Една кратка дрямка…
— Колко са загиналите? — попита Лоугън.
— Четирима. — Устните на Касълтън се свиха мрачно. — А двама са в местната болница в тежко състояние. Може ли да си вървим вече? От вонята на това място ми се гади. Чувствам се адски виновен. Аз наех Басет за тази работа. Харесвах го.
— След минутка.
Погледът на Лоугън обхождаше обгорените руини, които някога представляваха красива сграда. Бяха изминали само три дни, но джунглата вече се опитваше да си възвърне територията. Между падналите греди се подаваше трева, а от близките дървета се протягаха лиани в зловеща прегръдка.
— Успяхте ли да възстановите нещо от работата на Басет?
— Не.
Лоугън сведе очи към тъмночервения скарабей от халцедон в ръката си.
— Значи Руджак ми е изпратил това тази сутрин?
— Предполагам, че е бил той. Беше на прага ми, адресирано до теб.
— Руджак е.
Погледът на Касълтън се премести от скарабея към лицето на Лоугън.
— Басет има жена и дете. Какво ще им кажеш?
— Нищо.
— Как така нищо… Трябва да ги уведомиш за станалото с него.
— И какво да им съобщя? Все още не знаем какво се е случило. — Обърна се и се отправи обратно към джипа.
— Руджак ще го убие — заяви Касълтън, следвайки го.
— Може би.
— Знаеш го!
— Мисля, че първо ще се опита да сключи сделка.
— Откуп?
— Възможно е. Иска нещо, иначе ни би си направил труда да го отвлича.
— И ще се пазариш с копелето? След онова, което стори на хората ти?
— Бих се пазарил и със самия дявол, ако така ще получа онова каквото желая.
Тъкмо такъв отговор очакваше Касълтън. Джон Лоугън не се бе издигнал като една от най-влиятелните личности в световната икономика, избягвайки конфронтацията. Беше натрупал милиони с компютърната си компания и други предприятия, а още нямаше четиридесет.
И бе изложил на риск живота на няколко учени, за да постигне огромното благо, което проектът
