предлагаше. Някои биха казали, че никой съвестен човек не би построил този изследователски център, след като знаеше какви биха могли да бъдат последствията…
— Изречи го. — Лоугън се взираше в него. — Изплюй камъчето!
— Не трябваше да го правиш.
— Всеки в центъра избра да бъде тук. Не съм лъгал никого за рисковете. Смятаха, че си струва.
— Питам се как ли са се чувствали, когато куршумите са ги улучили. Мислиш ли, че още са считали, че си струва?
Лоугън не трепна.
— Кой, по дяволите, знае кое е достатъчно важно, та да си струва да умреш за него? Искаш да напуснеш ли, Касълтън?
Да, искаше. Ситуацията ставаше твърде опасна и сложна. Не се справяше добре с никое от тези неща и проклинаше деня, в който се бе забъркал в нея.
— Уволняваш ли ме?
— В никакъв случай. Необходим си ми. Знаеш как вървят нещата тук. Именно затова те наех. Но ще те разбера, ако искаш да напуснеш. Ще ти платя и ще те оставя да си вървиш.
— Ще ме оставиш?
— Бих могъл да открия как да те задържа на поста ти — отвърна уморено Лоугън. — Винаги има начин да постигнеш нещо, което желаеш. Само трябва да решиш до каква степен си готов да му се посветиш. Но ти ми свърши добра работа и не искам да те принуждавам да оставаш. Ще се опитам да намеря някой друг.
— Никой не може да ме принуди да направя нещо, което не желая.
— Както искаш. — Лоугън се качи в джипа. — Откарай ме до летището. Трябва да се залавям за работа. Ще имам ли проблеми с местната полиция?
— Много добре знаеш. Тези хълмове са във вътрешността на Страната на наркотиците. Не е безопасно да се задават въпроси. Полицията просто си затваря очите. — Усмихна се горчиво, докато палеше колата. — Нали тъкмо затова построи изследователския център тук.
— Да.
— И няма да ти помогнат да освободиш Басет от Руджак. Обречен е.
— Ако не е мъртъв вече, ще го измъкна.
— Как? С пари ли?
— С каквото е необходимо.
— Невъзможно е. Дори и да платиш откуп, Руджак може да го убие. Не можеш да очакваш…
— Ще го измъкна. — Гласът на Лоугън изведнъж стана дрезгав. — Чуй ме, Касълтън. Може да ме мислиш за кучи син, но не се отмятам от отговорността си. Това бяха мои работници и искам да пипна човека, който го е сторил. И ако си мислиш, че ще позволя да убият или да използват Басет срещу мен, грешиш. Ще го намеря.
— В сърцето на джунглата?
— В сърцето на ада! — Тонът му бе остър като кремък. — Досега ми разправяш колко съжаляваш и колко виновен се чувстваш. Е, нямам време за угризения. Винаги съм ги считал за безполезни. Прави каквото трябва, но не ми заявявай, че нещо е невъзможно, докато не си опитал, провалил си се и си пробвал отново. Няма да го приема.
— Не е нужно да го приемаш. Не те карам… — Взря се в лицето на Лоугън. — Опитваш се да ме манипулираш.
— Нима?
— Много добре знаеш, че е така!
— Умник. Би трябвало да го очакваш. Аз съм точно толкова безмилостен, колкото си мислиш, и ти казах, че си ми нужен.
Касълтън замълча за момент.
— Наистина ли смяташ, че имаш шанс да спасиш Басет?
— Ако е жив, ще го върна. Ще ми помогнеш ли?
— Какво искаш да направя?
— Онова, което вършеше и досега. Да си изцапаш ръцете и да се грижиш за хората ми. Между другото, искам да напуснат болницата и да се върнат по домовете си възможно най-скоро. Там са твърде уязвими.
— И без друго щях да го направя.
— И да си държиш очите отворени, а устата затворена. Ако не съм тук, Руджак вероятно ще се свърже първо с теб. — Отправи му крива усмивка. — Не се безпокой, не те карам да си слагаш главата в торбата. Твърде ценен си за мен в друго отношение.
— Не съм страхливец, Лоугън.
— Не си, но това не е по твоята част. Винаги намирам подходящия човек за съответната работа. Уверявам те, че не бих се поколебал да те забъркам, ако го смятах за нужно.
Касълтън му вярваше. Никога не бе виждал Лоугън в такова състояние. През повечето време поддържаше тази корава безскрупулност заровена дълбоко под лустрото на непринудено обаяние. Внезапно си спомни всички истории за съмнителните приятели на Лоугън от ранните му години, които бе прекарал в Азия. Като се взираше в него сега, вярваше, че в чудноватите разкази за контрабанда и яростни сблъсъци с местните банди, които се опитали да му продадат „закрилата“ си, се крие много голяма доза истина.
— Е?
— Добре. — Касълтън навлажни устни. — Ще остана.
— Хубаво.
— Но не заради това, което каза. Просто изпитвам адски угризения, че бях в града, а не тук, когато се случи това. Може би бих могъл да сторя нещо, да предотвратя…
— Не ставай глупав. И ти щеше да си мъртъв. Знаеш ли някой познат на Руджак, когото бихме могли да разпитаме?
— Разправят, че в Богота имало един дилър, Рикардо Санчес, който действал като посредник между картела Мендес и Руджак.
— Намери го. Направи всичко необходимо. Искам да зная къде е разположен лагерът на Руджак.
— Не съм главорез, Лоугън.
— А ще бъде ли наранено деликатното ти чувство за етика, ако наемеш такъв?
— Не е нужно да си саркастичен.
— Не, не е — отвърна уморено той. — Ако не ме притесняваше времето, щях да отида в Богота и сам да притисна Санчес. Както и да е, имам човек, който може да научи онова, което ми е необходимо.
— Надявам се да успееш.
— И аз също. Но дори Санчес да се окаже безполезен, пак ще открия Басет.
Касълтън поклати глава.
— Никой от местните няма да ти каже къде е или да тръгне из тази джунгла да го търси.
— Тогава ще го намеря сам.
— Как?
— Познавам някой, който би могъл да ми помогне — отвърна мрачно Лоугън.
— Подходящия човек за дадената работа?
— Точно така.
— Тогава бог да му е на помощ.
— Не е мъж. — Той хвърли поглед през рамо към развалините. — Жена е.
Лоугън се обади на Маргарет Уилсън, личната си асистентка, в мига, в който самолетът се издигна над Санто Камаро.
— Извади досието на Сара Патрик.
— Патрик? — Представи си я как прехвърля мислено досиетата. — А, жената с кучето. Направих проучването за нея преди шест месеца, нали? Мислех, че си получил онова, за което ти е била необходима.
