Стъпките на Руджак отекваха, докато тичаше надолу по тунела.
Казаното от Лоугън не бе истина. Чен Ли никога нямаше да го мрази. Лоугън, а не тя, мислеше, че всичко между тях бе грозно и странно.
Още две минути и щеше да е безопасно за него да натисне бутона. Лоугън щеше да умре.
А заедно с него и споменът за връзката му с Чен Ли. Тогава Руджак щеше да си спомня само любимата си — такава, каквато бе, преди да се появи съперникът му.
Една минута.
Посегна към джоба си и извади дистанционното. „Още една минутка, Чен Ли“.
Затича се по-бързо.
„Само още малко, Чен Ли.
Скоро, любима.
Скоро…“
Сара отвори очи и видя черно небе и дървета над себе си. Лежеше на тревата, а главата на Монти бе положена върху ръката й.
Над нея се извисяваше Гейлън и разговаряше с някого.
Трябва да бе усетил погледа й, защото сведе очи.
— Съжалявам. — Тонът му бе напрегнат. — Трябваше да те измъкна оттам.
Смътно си спомняше ръката му върху рамото си. Убождане…
— Упоил си ме.
— Съвсем слабо приспивателно, иначе нямаше да си се събудила още.
— Упоил си… Лоугън! — Надигна се и седна.
— Мисля, че той е добре.
— Мислиш? — Огледа се наоколо. Трева. Хора. Бетонна канализационна тръба. — Къде сме?
— Извън сградата.
— И Лоугън е още вътре?
— Изминаха само десет минути.
— С Руджак. — Изправи се на колене. — Защо не тръгнахте след него?
— Изчакваме.
— Изчаквате?
Гейлън кимна към канализационната тръба.
— Оттук е влязъл Руджак.
— Тогава вървете след него, по дяволите!
— Лоугън ни нареди да чакаме.
— Какво искаш да кажеш? Ще избухне…
Земята под нея се разтресе, преди да чуе взрива.
От канализационната тръба изригнаха огнени кълба, летящи бетонни отломки и дим.
— Не! — Сара скочи и хукна към тунела.
Гейлън я спря, преди да го стигне.
— Сара, няма страшно. Лоугън тъкмо това искаше.
Тя го зяпна ужасено.
— Искал е да се взриви на парчета? Да не си луд?
— Той не е самоубиец. Не се взриви сградата, а само тръбата. Знаехме за експлозивите в подземната лаборатория и ги преместихме в тръбата. Руджак трябва да е бил в нея, когато е натиснал бутона.
Заля я вълна на надежда.
— Значи лабораторията не се е взривила?
— Не, само тунелът.
— Знаели сте, че Руджак идва по него, и не се обадихте на полицията?
Гейлън замълча за момент.
— Лоугън не искаше да го заловят и да го тикнат в някой затвор. Искаше го мъртъв. Преди допусна грешка, като не го уби. Не можеше да я повтори.
— Значи е поел ролята на стръвта? Ами ако Руджак го е убил, преди да напусне лабораторията?
— Той не смяташе, че намеренията му са такива…
— Ами ако е сбъркал? — Започваше да трепери. — Как може човек да предвиди ходовете на този кучи…
Втора експлозия разтърси земята. Сара се взря в сградата шокирано. Димът се разнасяше и разкриваше, че не само тунелът е взривен.
— Лабораторията ли беше? — прошепна тя.
Гейлън ругаеше. Този отговор бе достатъчно красноречив.
Пожарникарите гасяха канализационната тръба и я разчистваха от праха и смъртоносните газове. Сара забиваше нокти в дланите си, докато ги гледаше.
— Не трябваше да стане така — каза Гейлън. — Момчетата ми не са небрежни. Не биха пропуснали някой заряд в онази лаборатория.
— Да, но се случи — отвърна глухо тя. — И Лоугън ще е голям късметлия, ако не е затрупан от цял тон развалини. Ако изобщо е жив. Не зная как изобщо някой може да стигне до него. Онзи ъгъл от сградата се срути.
Монти се притисна до краката й и вдигна очи към нея.
Тя посегна и го погали по главата.
„Да, продължавай да храниш надежда, дори и да си изплашена до смърт. Така че престани да стърчиш тук и да трепериш. Може и да има изход“. Мили боже, надяваше да има наистина.
— Намери! — Тръгна към командния пост на пожарната, а Монти подтичваше след нея.
— Къде отиваш?
— Да си свърша работата.
Господи, колко тъмно беше.
Монти пълзеше напред през отломките в канализационната тръба. Едва го виждаше, но той се придвижваше спокойно. Знаеше къде отива, бе уловил конуса.
Но това не означаваше, че Лоугън е жив.
„Не мисли за това!“ Когато се измъкнеха от тази тръба, щяха да го намерят, и то жив. „Повтаряй си го като мантра“.
„Жив е.
Жив е.
Жив е!“.
Едва дишаше. Провери апарата, който носеше около врата си. Нямаше смъртоносни газове. Сигурно бе заради бетонния прах… и страха.
Проправяше си път напред, заравяйки лакти в отломките.
— Сара, наред ли е всичко? — Беше Донър от командния пост, говорещ по радиото.
