Издирването

— Само липсващите планове. Но това е доста решителна заявка. Предай много поздрави на Маргарет.

— Затвори.

Лоугън пъхна телефона в джоба си и се насочи към интензивното. Нищо чудно, че Сара създава проблеми на Гейлън. Не я интересуваше колко харесва някого, ако това пречи на работата й, а в случая задачата й бе да предотврати превръщането на Додсуърт в бедствен район.

— Какво правиш тук? — Гласът на Маргарет представляваше почти недоловимо издихание, едва достигащо до вратата, където бе застанал.

Прекоси стаята и взе ръката й в своята.

— Как се чувстваш?

— Скапана. — Изгледа го строго. — И съм бясна. Защо си тук и се вайкаш, вместо да преследваш копелето, което ме простреля? Да не би да си мислеше, че ще умра?

— Изобщо не съм го допускал.

— Лъжец. Но няма да умра и… — Трябваше да спре, за да си поеме въздух. — … и имам достатъчно проблеми с братята си, които са твърде покровителствени. Така че се махай оттук.

Лоугън стоеше и я гледаше.

— Добре, обещавам ти, че няма да умра, Джон. — Показа зъбите си с тигърско ожесточение. — И вместо цветя ми донеси главата на Руджак.

— Ще се постарая.

— Хубаво. — Маргарет затвори очи. — А сега изчезвай. Уморена съм.

— Да повикам ли сестрата?

— Главата му, Джон. — Не отвори очи. — Престани да се тревожиш и просто се махай оттук, за да ми донесеш главата му.

— Да, госпожо. — Обърна се към вратата. — Веднага, госпожо.

19:45

— Джо пристигна тук вчера — съобщи Ийв на Сара по телефона. — Ще остана колкото съм ти нужна. Имаш ли представа колко ще трае това?

— Де да знаех.

— Няма проблем. Просто ми е приятно да съм си у дома със семейството.

— Джейн добре ли е?

— Но не благодарение на мен. Сама си го заслужи… Струва ми се.

— Какво имаш предвид?

— Странно колко ясно и просто е всичко, когато не оставяш миналото да ти пречи. Какво правиш там, в Додсуърт?

— Намирам се на работа.

— Охраната добра ли е колкото се надяваше?

— По-добра. И това ме безпокои. Защо Руджак би сметнал, че може да срине сградата?

— Страхуваш се, че ще се прицели в друг обект?

— Изглежда, съм единствената. Гейлън и Лоугън считат, че откраднатите планове са желязно доказателство. Боя се, че може да е фалшива тревога.

— Лоугън не е глупак.

— Зная. Просто… — Млъкна безсилно. — Страхувам се, че сме на погрешна следа. Не ми мирише както трябва.

Ийв се изкиска.

— Звучиш ми като Монти при издирване.

— Той обикновено не греши.

— Не мога да го оспоря. Трябва да следваш инстинктите си. Налага се да затварям. Време е да нахраня Маги.

Същото се отнасяше и за Монти.

— Хайде, момче!

Сара затвори телефона и се отправи към кафенето, следвана по петите от кучето. Бе натъпкала един от кухненските шкафове с храната и витамините му и се опитваше да го храни вечер, когато не го разсейва постоянното внимание на учените. Монти вече се бе превърнал в талисман и предпочиташе да го чешат по корема, отколкото да го хранят.

Басет седеше на масата и вдигна поглед, когато Сара влезе в стаята.

— Имаш ли време да поседиш с мен?

Тя поклати глава.

— Дойдох само да нахраня Монти. Достатъчно съм нервна и без кофеина.

— Така ли? Тук се чувствам доста по-сигурен. — Изправи се и последва двамата в кухнята. — Странно. Чувствах се чудесно до последния ден във Финикс. Знаеш ли как е Маргарет?

— Още е жива.

— Доста се оплаквах от нея, но наистина я харесвам.

— Зная. Как намираш лабораторията си тук?

— Страхотна. Назначиха ми Хилда Рукър за помощник. Гениална е. — Смръщи нос, гледайки бинтованата си ръка. — А и има две сръчни ръце, с които да работи на компютъра. Няма от какво да се оплача. — Допи кафето си на една глътка. — Най-добре да се връщам към работата. Хилда не е като Маргарет, но не мога да й позволя да ме изпревари. Кажи ми, като научиш нещо за Маргарет.

— Добре.

Гейлън се размина с него на вратата на кухнята и му кимна небрежно, преди да се приближи към Сара.

— Лоугън идва. Току-що се обади и ми каза, че Маргарет го е изритала. До няколко часа ще пристигне.

— Хубаво. — Наведе се да постави пред Монти вечерята му. — Значи е по-добре?

— Е, явно действа с обичайния си маниер. — Намръщи се. — Радвам се, че е във Финикс. Не ми е нужна друга властна жена тук.

— Напротив. Но ще трябва да се задоволиш с мен. Та като говорим за властни жени, разговарях с Ийв преди малко. Смята, че Маги или се муси, или скърби. Не спирала да вие.

— Тогава защо не си идеш и не се погрижиш сама за нея?

Изгледа го хитро.

— Може би е по-добре да изпратя да доведат Маги и Ийв тук.

— Забрави! — Гейлън се отправи към вратата. — Махам се.

— Не ти понася жегата ли?

Но той вече бе изчезнал.

Голямата кухня изведнъж й се стори огромна и пуста. Усмивката й се стопи, докато се облягаше на плота и наблюдаваше как Монти се храни. Препирнята с Гейлън бе крайно необходима за изпускане на напрежението. С всеки час то нарастваше и трябваше да го освободи.

Монти вдигна очи към нея.

Тъжна?

Сара поклати глава, докато вдигаше купичката му за вода. Не бе тъжна, а неспокойна. И самотна. Странно колко самотен се чувстваш, когато си разделен от някой скъп човек.

— Изяж си вечерята. Не си се хранил нормално, откакто напуснахме дома.

Тъжен.

— Такава ни е работата. Трябваше да те отделя от Маги.

Тъжен.

— Господ да ме пази от влюбено… — Защо обвиняваше кучето, когато самата тя се бе отнесла допреди няколко минути? — Няма нищо — прошепна и посегна да го почеше зад ушите. — Зная, че е неприятно, но трябва да продължим. А сега си изяж вече…