— Да, естествено.
— От време на време се качвам на лодка или тръгвам по брега, за да видя как стоят нещата по-надолу и днес, когато дойдох, се изненадах. Допускам че е твърде късно, но като погледна този лагер, той ми се струва доста безгрижно настроен. Какво сте намислили за момента?
— Как да разбирам това „твърде късно“?
— Искам да кажа, че строежът на вражеската крепост е напреднал изненадващо много. Изглежда, че докато сте седели и сте гледали небрежно от отсамния бряг, врагът е успял да издигне и втори ред насипи, да прокара основи и да завърши към половината от каменните стени.
Фува изръмжа раздразнено.
— Та не е ли възможно в планините отвъд Суномата дърводелци вече да напасват гредите за кулата? И не би ли могло вече да са довършили почти всичко — от подвижния мост до вътрешното обзавеждане, да не говорим за рова и стените? Така гледам аз на положението.
— Хм… разбирам.
— По това време трябва нощем врагът да е уморен от свършената през деня работа по строежа и те са пропуснали да сложат какви да било стражеви постове. И не само това, а и работниците и занаятчиите, които ще са само пречка през време на битката, живеят заедно с войниците. И сега, ако предприемем общо нападение, пресечем реката под прикритието на мрака, нападнем ги странично от горната и долната страна и челно — от този бряг, ще можем да изтръгнем всичко това право от корен. Ако сме небрежни обаче, скоро ще се събудим някоя сутрин и ще открием, че за една нощ изведнъж е изникнала твърде здрава крепост. Не трябва да се оставаме да ни изненадат.
— Така е.
— Значи сте съгласен тогава?
Фува избухна в смях.
— Но наистина, генерале Осава! Наистина ли ме повикахте чак дотук, понеже се тревожихте за това?
— Бях почнал да се питам дали имате очи, затова исках право тук, на брега на реката да ви обясня как стои положението.
— Е вие вече отивате твърде далеч! За войскови пълководец сте забележително плиткоумен. Този път оставям врага да построи своята крепост точно както пожелае. Не виждате ли това?
— То е очевидно. Допускам, че имате намерение да ги оставите да довършат крепостта, после да нападнете и да я използвате като опора за преимущество на Мино над Овари.
— Точно така.
— Сигурен съм, че така ви е било наредено, но когато не знаем кого имаме насреща си, това е опасна стратегия. Не мога просто да стоя настрана и да гледам как собствените ни части погиват.
— Защо това трябва да значи гибел на нашите части? Не ви разбирам.
— Отпушете си ушите, заслушайте се внимателно в шумовете, които идват от онзи бряг и ще разберете колко е напреднал строежът на крепостта. Там има достатъчно работа дори и за войниците. Не е същото като при Нобумори и Кацуие. Този път ръководството е с по-друг дух. Ясно е, че се е паднало на човек с характер, бил той и на страната на Ода.
Фува се хвана с две ръце за корема, закикоти се и се заприсмива на Осава за това надценяване на противниците им. Макар да бяха свои и да се биеха на една и съща страна, двамата мъже мислеха съвсем различно. Под тигровите си мустаци Осава шумно изцъка с език.
— Няма какво да се прави. Е, хайде, смейте се. Сам ще разберете.
След този последен изстрел той повика да му доведат коня и възмутен си тръгна заедно със своите служители.
Изглежда в Мино имаше и проницателни хора. Преди да минат и десет дни, предвиждането на Осава Джиродзаемон се сбъдна. Само за три нощи строежът на крепостта в Суномата бързо напредна.
Щом на сутринта на четвъртия ден стражите станаха и погледнаха през реката, крепостта вече бе пред завършване.
Фува потри ръце и заяви:
— Да идем ли да ги примамим навън?
Отрядите му бяха с опит в нощните нападения и преминаването на реки. Както и преди, сега те обкръжиха Суномата посред нощ с намерение изненадващо да я превземат.
Този път обаче ги посрещнаха доста по-иначе. Токичиро и неговите ронини бяха готови и ги очакваха. Построиха тази крепост с кръв и въодушевление. Нима Сайто мислят, че ще се откажат от нея? Ронините се сражаваха по съвсем неочакван начин. За разлика от войниците на Нобумори и Кацуие, тези мъже бяха като вълци. Докато траеше битката, лодките на отрядите от Мино бяха залети с масло и подпалени. Щом Фува разбра, че хората му не са в изгодно положение, даде заповед за оттегляне. Но докато изкара думите от прегракналото си гърло, вече бе твърде късно.
Подгонени от каменните стени на крепостта към речния бряг, войниците от Мино едва спасиха живота си и оставиха почти хиляда убити. Голям брой от тези, чиито салове бяха разрушени, се принудиха да побегнат нагоре или надолу покрай брега, но хората от Хачисука нямаха намерение да ги оставят да се измъкнат. Как можеха отрядите от Мино да избягат от ронините, които бяха в тази неравна местност като у дома си?
За тази нощ нападението спря. Фува удвои своите сили и повторно нападна Суномата. Наносната ивица и реката се обагриха в червено от кръвта. Но с изгрева на слънцето защитниците подеха победна песен.
— Тази сутрин закуската ще ни е още по-сладка!
Фува бе обзет от отчаяние и в очакване на тазвечерната буря замисляше последното си решително нападение. Отрядите на Сайто нападнаха и от двете посоки. Войниците на Осава Джиродзаемон горе в крепостта Унума бяха единствените, които не се отзоваха на призива за общо настъпление. Битката бе толкова опустошителна, че дори ронините дадоха тази нощ тежки жертви сред буйните и мътни води на реката, но противникът трябваше да отпише сражението като пълна загуба.
На лов за тигъра
Тази година нямаше повече внезапни нападения откъм Мино. Междувременно Токичиро почти привърши с оставащите работи по вътрешността и външните укрепления на крепостта Суномата. Рано през първия месец на следващата година той, заедно с Короку, посети Нобунага, за да му предаде своите новогодишни поздравления и в същото време да му докладва.
В негово отсъствие бяха настъпили големи промени. Планът, който някога защитаваше, вече бе възприет — отказваха се от лошо разположената по отношение на местността и водоснабдяването крепост Кийосу, и Нобунага местеше седалището си на връх Комаки. Хората от града също се пренасяха, за да останат заедно със своя господар и изграждаха под новата крепост цветущ град.
Нобунага прие Токичиро в своето ново жилище с думите:
— Дал съм обещание. Ще се преместиш да живееш в крепостта Суномата и отсега увеличавам дохода ти на петстотин кан.
Накрая, в извънредно добро настроение при една от срещите им, Нобунага даде на своя служител ново име — занапред Токичиро щеше да се казва Киношита Хидейоши.
— Ако успееш да я построиш, крепостта е твоя — бе първоначалното обещание на Нобунага, но когато Хидейоши се върна да доложи за привършването на строежа, той каза само: „Ще се преместиш да живееш там“ и не спомена нищо за собственост.
Беше почти все същото, но Хидейоши сметна това за признак, че още не е доказал способностите си да ръководи крепост. Той заключаваше за това от дадената на Короку заповед (самият Короку по негова собствена препоръка наскоро бе станал служител на рода Ода) да постъпи на служба в Суномата като помощник на Хидейоши. Наместо да се разсърди на господаря си за тези негови постъпки, той обаче просто заяви:
— С всичкото си смирение, господарю, вместо петстотинте кан земя, които ми предлагате, бих поискал вашето позволение да извоювам същото количество земя от Мино.
След като получи разрешението на Нобунага, на седмия ден от Новата година той се върна в
