Дълго време нямаше сражения. И Овари, и Мино подсилваха укрепленията си и оставиха зимата на снега и ледените ветрове. При това неофициално примирие броят на пътниците и на конските кервани между двете области нарасна. Нова година отмина и най-сетне пъпките на сливовите дървета се обагриха в цвят. Гражданите на Инабаяма си мислеха, че светът ще продължи безгрижното си съществуване за още сто години.
Пролетното слънце озаряваше белите стени на крепостта Инабаяма и ги покриваше сякаш с безделие и скука. В такива дни, щом погледнеха нагоре към крепостта, хората от града се чудеха защо ли са построили укрепление на високия планински връх. Бяха чувствителни към настроенията в крепостта. Щом средището на техния живот попаднеше под напрежение, веднага усещаха това; щом се изпълнеше с отпуснатост, и те също ставаха апатични. Колкото и официални съобщения да бяха окачвани сутрин и вечер по стените, никой не ги вземаше на сериозно.
Бе пладне. В езерото бели жерави и водни птици тракаха с клюновете си. Прасковените цветове капеха често и нагъсто. Макар овощната градина да бе обградена от стените на крепостта, на върха на високата планина Инабаяма имаше малко безветрени дни. Тацуоки лежеше в пиянски унес в един чаен павилион в градината с прасковите.
Сайто Куроемон и Нагай Хаято, двама от висшите служители на рода, търсеха господаря на Инабаяма. Наложниците на Тацуоки наистина не можеха да съперничат на „трите хиляди прелестни девици“ от китайското предание, но тук определено не липсваше хубост. Ако към тях се прибавеха и придворните дами, сигурно щяха да надминат по брой прасковите в градината. Седнали на групички, те изоставени и скучаещи чакаха събуждането на един-единствен спящ.
— Къде е Негово Височество? — попита Куроемон.
— Негово Височество изглежда е уморен. Заспа в павилиона за чай — отговори прислужникът.
— Искаш да кажеш, че е пиян? — поправи го Куроемон и двамата с Хаято надзърнаха в павилиона.
Завариха Тацуоки излегнат посред тълпа жени с барабан наместо възглавница.
— Е, да дойдем пак по-късно — предложи Куроемон. Двамата се наканиха да си тръгват.
— Кой е?! Чувам мъжки гласове! — Тацуоки вдигна зачервеното си лице. Ушите му също бяха яркочервени. — Ти ли си, Куроемон? И Хаято ли? За какво сте дошли тук? Ние се любуваме на цветята. А вие имате нужда от саке!
Двамата изглежда бяха дошли на частен разговор, но щом ги заговори по този начин, се въздържаха да го осведомят за новините от противниковата област.
— Може би довечера.
Довечера обаче имаше ново пиянско веселие.
— Може би утре.
Отново почакаха, но по обед имаше само някакъв необичаен концерт. В седмицата нямаше и един ден, когато Тацуоки да се погрижи за държавните работи. Оставяше това на своите върховни служители. За щастие много от тях бяха стари и опитни, от три поколения служили на рода Сайто и посред безпорядъка поддържаха мощта на рода. Като оставяха на Тацуоки собствените му занимания, старшите служители никога не си позволяваха разкоша през някой хубав пролетен ден да спят.
Според събраните от съгледвачите на Хаято сведения, — родът Ода извлякъл поука от горчивия си опит в пораженията предишното лято и разбрал безполезността на нови начинания.
— С нападенията си над Мино не постигнаха нищо, освен загуби на отряди и средства, значи сигурно напълно са се отказали — заключи Хаято.
Той постепенно стигна до убеждението, че Нобунага е изоставил своите завоевателски планове, тъй като е останал без пари.
Тази пролет Нобунага бе поканил в крепостта един майстор на чая и един поет и прекарваше дните в упражняване на чайната церемония и уреждане на поетически сбирки. Поне на пръв поглед се възползваше от този спокоен промеждутък, за да се порадва на живота, сякаш няма никакви други грижи на този свят.
Тъкмо след Празника на мъртвите по средата на лятото от връх Комаки до всички области на Овари запрепускаха вестоносци със спешни разпореждания. В града под крепостта всичко бушуваше. Надзорът над пресичащите границата пътници ставаше все по-строг. Служители сновяха и се събираха на чести среднощни съвещания в крепостта. Изземваха се коне за войската. Самураите караха оръжейниците да бързат с доспехите и оръжието, които им бяха пратили за поправка.
— Какво става с Нобунага? — попита Хаято съгледвачите си.
Макар и с по-малко увереност, те отговориха:
— В крепостта не се е променило нищо. Лампите светят до ранните часове, а над водата на рова отеква свирня на флейти и тъпани.
Лятото премина в ранна есен и се разнесе вестта: „Нобунага потегля на запад с войска от десет хиляди души! На стан са при крепостта Суномата. Точно сега пресичат река Кисо!“
Щом най-сетне се видя принуден да забележи какво става, Тацуоки, който обикновено гледаше на външния свят с пълно безразличие, бе обхванат от истерия. Също и съветниците му, тъй като не бяха все още подготвили подходящи ответни ходове, бяха като поразени.
— Може да е лъжа — си повтори сам Тацуоки. — Родът Ода не може да събере войска от десет хиляди души. Досега за нито една битка не са успявали да излязат с толкова големи сили.
Но когато съгледвачите му казаха, че този път Ода наистина са събрали десетхилядна войска, Тацуоки се ужаси чак до мозъка на костите си. Сега той потърси съвет от своите върховни служители.
— Е, това нападение е безумна дързост. Какво да направим, за да ги отблъснем?
Най-накрая, досущ както в трудни времена хората призовават боговете, той прати спешни повиквания до Тримата от Мино, които обикновено смяташе за неприятни старци, достойни да бъдат държани на почетно разстояние.
— Естествено, че пратихме вестоносци, но нито един от тях още не се е върнал — отговаряха служителите му.
— Е, заповядайте им да дойдат! — кресна Тацуоки.
Той сам взе четка и написа писма на Тримата. Дори и сега обаче нито един от тях не се накани да дойде в крепостта Инабаяма.
— Ами Унумския тигър?
— Той ли? От известно време се преструва на болен и се е затворил в крепостта си. Не можем да разчитаме на него.
Изведнъж Тацуоки си върна самообладанието, сякаш се присмиваше на глупостта на своите служители или внезапно бе намислил нещо гениално.
— Пратихте ли вестоносец на връх Курихара? Повикайте Ханбей! Какво има? Защо не правите това, което ви нареждам? Недейте отлага във време като това! Пратете човек още сега. Сега!
— Преди няколко дни пратихме вестоносец, без да чакаме ваша заповед, осведомихме господаря Ханбей за спешността на положението и го подканихме да слезе от планината, но…
— Не иска да дойде ли? — Тацуоки почваше да става нетърпелив. — И защо това? Защо мислите, не се спуска стремително надолу начело на войската си? Той би трябвало да е мой верен служител.
Под думите „верен служител“ Тацуоки изглежда разбираше някой, който общо взето говори без заобиколки и дразни със своя неприятен вид, но който при бедствено положение, колкото и надалеч да е, пръв би се хвърлил напред.
— Да пратим още веднъж вестоносец — настоя той.
Върховните служители сметнаха това за безполезно, но пратиха на връх Курихара четвърти човек. Този се върна посърнал.
— Накрая успях да го видя, но след като прочете заповедта ви, той не отговори нищо. Само заплака, въздъхна и каза нещо за нещастните властници на този свят — доложи пратеникът.
Тацуоки прие тази вест, сякаш някой си бе направил шега с него. Почервеня от гняв и скастри хората си:
— Никога не трябва да зависиш от болни!
