Владетелят на връх Курихара
Курихара, разположен в близост до връх Нангу, не беше много висок и приличаше почти на сгушено до своя родител дете.
„Ах, красиво е!“ Щом доближиха върха, дори Хидейоши, който не беше поетична душа, изпадна в унес, поразен от възвишената хубост на потъващото зад хоризонта есенно слънце. Сега обаче умът му се изпълни с една-единствена мисъл: „Как мога да накарам Ханбей да стане мой съюзник?“, бързо последвана от нова: „Не, да излезеш срещу майстор на военното изкуство с изкуствени ходове би било най-лошия възможен подход. Мога да застана пред него само като празен лист. Просто ще говоря с него откровено и с цялото си умение.“ И така, той набра кураж. При все това, още не знаеше дори къде живее Ханбей и когато слънцето залезе, не бяха успели да намерят уединеното му жилище. Хидейоши обаче не бързаше. Щом се стъмни, естествено ще запалят някъде лампа. Вместо да обикалят безцелно и да кривват все в неправилни посоки, ще бъде по-удобно и по-бързо да спрат където са. Поне изглеждаше, че мисли така, понеже остана да почива докато слънцето залезе. Най-сетне в далечината, зад една блатиста долчинка, те забелязаха светещата точица на лампа. Поеха по тясна, криволичеща пътека, която с извивки следваше пътя си нагоре-надолу и накрая стигнаха мястото.
Бе равна земна площадка посред планинския склон, заобиколена от червени борове. Бяха очаквали да открият покрита със слама къщичка, заградена с изпочупена ограда, но сега се озоваха на подстъпите към груба кирпичена стена, издигната около голям двор. С приближаването си видяха по-навътре да горят още три-четири фенера. Вместо голяма порта, на вятъра се хлопаше само леко окачена бамбукова преграда.
„Толкова е голяма“, помисли си Хидейоши, докато влизаше мълчаливо. Зад стената имаше борова гора. Тясна пътека водеше от входа навътре между боровете и като се изключат покриващите земята борови иглички, човек не можеше да забележи и едно петънце. Продължиха и на около петдесет разкрача стигнаха къщата. В яслите на близкия навес мучеше крава. Сред вятъра се чуваше пращенето на огън и въздухът се пълнеше с дима му. С едно подухване от планината обаче въздухът изведнъж се прочисти от дим и щом вдигна поглед, Хидейоши видя едно дете да слага съчки под печката в кухненския навес.
— Ти кой си? — попита подозрително момчето.
— А ти слуга ли си? — запита Хидейоши.
— Аз ли? Да — отвърна момчето.
— Аз съм служител на рода Ода. Казвам се Киношита Хидейоши. Би ли могъл да предадеш нещо?
— На кого?
— На господаря ти.
— Той не е тук.
— Няма ли го?
— Казвам ви, наистина го няма. Вървете си.
Като обърна гръб на посетителя, детето седна пред печката и отново се зае да подклажда огъня. Нощната мъгла в планината смразяваше и Хидейоши приседна до него на топло.
— Дай да се постопля малко.
Детето не каза нищо, но го изгледа за миг с крайчеца на окото си.
— Студено е през нощта, а?
— Тук е планина. Разбира се, че е студено — каза момчето.
— Виж, послушнико…
— Това не е манастир! Аз съм ученик на господин Ханбей, а не някакъв послушник!
— Ха-ха-ха-ха!
— За какво се смеете?
— Извинявай.
— Вървете си! Ако господарят ми открие, че някакъв непознат се е намъкнал в кухненския навес, после ще ми се скара за това.
— Не. Няма нищо да стане. Аз после ще се извиня на господаря ти.
— Наистина ли искате да се срещнете с него?
— Точно така. Мислиш ли, че ще се върна надолу по планината без да съм се срещнал с него, след като съм изминал целия този път?
— Невъзпитани са хората от Овари, а? Вие нали сте от Овари?
— И какво лошо има в това?
— Моят господар мрази оварци. И аз ги мразя. Нали Овари е вражеска област?
— Мисля, че е така.
— И вие сте дошъл в Мино да търсите нещо, нали? Ако просто сте на път, по-добре направо отминете това място. Или ще си загубите главата.
— Нямам желание да отивам по-надалеч оттук. Намерението ми бе да стигна до тази къща.
— И за какво дойдохте тук?
— Дойдох да помоля да ме приемат.
— Да ви приемат ли? Искате да станете като мен ученик?
— А-ха. Мисля, че искам да стана твой побратим и съученик. Във всеки случай, трябва отсега добре да се разбираме. А сега иди говори с господаря. Аз ще остана да подклаждам печката. Не се притеснявай, оризът няма да прегори.
— Остави. Не искам.
— Не бъди своенравен. Този, дето кашля вътре, не е ли господарят ти?
— Моят господар често кашля нощем. Не е много здрав.
— Значи си ме излъгал, като каза, че го няма.
— Все едно е дали си е тук или не е. Не иска да се среща с никой случайно минаващ, без значение кой е и от коя област идва.
— Е, ще почакам, докато дойде времето.
— Да, елате пак.
— Не. Този навес е хубав и затоплен. Дай да остана тук до някое време.
— Шегувате се! Вървете си!
Момчето скочи на крака, сякаш готово да се хвърли върху натрапника, но щом впери ядосан поглед в усмихнатото лице на Хидейоши под трепкащата червена светлина от пещта, колкото и да се напъваше, не можа да остане сърдит. Докато детето се взираше напрегнато в лицето на този мъж, враждебните му отпърво чувства все повече отслабваха.
— Кокума! Кокума! — извика един глас от къщата.
Момчето се отзова на мига. Като остави Хидейоши на място, то се втурна от навеса в къщата и доста време не излезе оттам. Между това от големия котел върху печката се понесе мирис на прегоряло ядене. Като не можеше да погледне на това просто като на чужда храна, Хидейоши бързо вдигна от капака голямата лъжица и разбърка съдържанието на котела — кафява оризова каша, примесена със сухи кестени и сушени зеленчуци. Други можеше да се присмеят на тази просешка храна, но Хидейоши се бе родил в дом на беден земеделец и щом погледнеше и едно зрънце ориз, виждаше сълзите на майка си. За него това не бе дребна работа.
— Ах, това момче! Всичко ще загори. Какъв разсипник.
Взе парцал, хвана съда за дръжките и го вдигна.
— О, благодаря ви, господине.
— А, Кокума? Тъкмо почваше да загаря и свалих казана от огъня. Изглежда, вече е уврял колкото трябва.
— Вече ми знаете името, а?
— Това извика отвътре точно преди малко господин Ханбей. Говори ли за мен с господаря, докато беше там?
— Викаше ме за нещо друго. А да се застъпвам за вас… ако говоря с учителя си за нещо безполезно, той само ще се ядоса. Затова и не казах нищо.
— Е, добре. Ти старателно следваш нарежданията на своя учител, а? Наистина съм впечатлен.
— Хъ! Сега говорите само, за да си запазите достойнство го.
