— Ще попитам.
— Хубаво. Ако успееш да намериш някой, ще го доведеш ли тук?
Не след дълго Хачисука Хикоемон доведе един от своите бивши ронини на име Сая Куваджу навън в градината, където чакаше Хидейоши. На вид беше силен мъж на около тридесет години.
— Ти ли си Сая? — попита Хидейоши.
— Да, господарю.
— И си от Фува в Мино, така ли?
— От едно село на име Таруи.
— Е, допускам, че доста добре познаваш околността.
— Живях там до двадесетата си година и я познавам малко.
— Имаш ли там някакви роднини?
— По-малката ми сестра.
— А тя с какво се занимава?
— Омъжи се в едно семейство на местни земеделци и допускам, че вече си има деца.
— Не би ли искал да се върнеш там? Поне веднъж?
— Никога не си бях мислил за това. Навярно ако сестра ми чуе, че нейният брат ронин се връща у дома, ще се почувства много неудобно от семейството на мъжа си и от останалото село.
— Но това е било преди. Сега си служител в крепостта Суномата и уважаван самурай. В това няма нищо лошо, нали?
— Фува обаче е ключова околност в западно Мино. Какво ще правя на вражеска земя?
Хидейоши кимна няколко пъти в знак на съгласие с очевидното и сякаш опитваше да вземе решение за нещо.
— Бих искал да дойдеш с мене. Ще се предрешим, така че да не привличаме внимание. Преди смрачаване бъди при градинската порта.
— Къде сте намислили да тръгнете така внезапно? — попита недоверчиво Хикоемон.
Хидейоши сниши глас и прошепна в ухото му:
— На връх Курихара.
Хикоемон го изгледа, все едно се съмняваше дали е с всичкия си. За момент бе заподозрял, че Хидейоши има нещо наум, обаче връх Курихара!… Щом чу своя господар, едва успя да сдържи изненадата си. На планината в усамотение живееше един някогашен служител на рода Сайто, смятан за голям познавач на военната тактика — Такенака Ханбей. Преди време Хидейоши внимателно разпита за характера на този мъж и за връзките му с рода Сайто.
„Е, ако можем да вкараме този кон през вратите на стана по същия начин, по който привлякохме Унумския тигър и Тримата…“ Това бе общият замисъл на Хидейоши, но да проникне в земите на врага и сам да отиде на връх Курихара, за него бе немислимо.
— Наистина ли възнамерявате да отидете там? — попита с недоверие Хикоемон.
— Разбира се.
— Наистина ли? — настоя той.
— Защо правиш от това такъв въпрос? — Хидейоши изглежда не намираше тук особена опасност или причина за загриженост. — На първо място, ти си единственият, който знае за моите намерения и ние отиваме тайно. Каня се да те помоля да се грижиш за нещата тук, докато няколко дни ме няма.
— Сам ли отивате?
— Не, ще взема Сая.
— Да отидете с него ще е все едно да тръгнете невъоръжен. Наистина ли мислите, че като отидете сам в земите на врага, ще можете да примамите Ханбей за наш съюзник?
— Ще бъде трудно — промълви Хидейоши почти сам на себе си. — Но възнамерявам да опитам. Отида ли с открито сърце, няма да има значение колко са здрави връзките, които го свързват с рода Сайто.
Хикоемон изведнъж си спомни за красноречието на Хидейоши, когато този бе спорил с него в Хачисука. И все пак се чудеше дали господарят му наистина ще съумее да накара Такенака Ханбей да слезе от връх Курихара. Дори при неговото красноречие. Не, дори Ханбей да реши да напусне планинското си убежище, възможно е нещата да тръгнат на лошо и той да избере Сайто наместо Ода.
По това време се носеше мълва, че след като се оттеглил на връх Курихара, Ханбей водел тих селски живот и далеч от света се отдавал на отшелничество. Ако един ден обаче някогашните му господари Сайто бъдат заплашени от разгром, той щял да се върне, за да поведе войските им. Наистина, когато отблъсваха предишното голямо нападение на Ода, той не дойде да застане начело на техните сили, но останал да съзерцава от върха Курихара облаците на войната и една подир друга пращал на Сайто своите мъдрости, с които ги учел на тайните военни умения. Имаше хора, които разпространяваха тази история, все едно че е истина. Ще бъде трудно — сам Хидейоши каза това. Хикоемон мислеше същото и дори нещо повече. Изпусна подобна на стенание въздишка.
— Това ще е трудна за осъществяване цел, господарю.
Видът на лицето му изразяваше неодобрение.
— Е… — разтревоженият израз на Хидейоши се разсея. — Наистина няма за какво чак толкова да се притесняваш. Нещо трудно може да се окаже неочаквано лесно, а това, което изглежда лесно, може всъщност да е извънредно трудно. Най-важното, мисля, е дали ще мога да накарам Ханбей да повярва в моята искреност. Като знам какъв човек ще имам насреща си, не се каня да използвам прости хватки и уловки.
Започна да се готви за тайното пътуване. Ако и да мислеше, че то ще е напразно, Хикоемон не бе в състояние да го спре. Уважението му към изобретателността и великодушието на Хидейоши от ден на ден нарастваше и той вярваше, че заложбите на този мъж далеч надвишават неговите собствени.
Падна здрач. Както се бяха разбрали, Сая стоеше пред градинската порта. Хидейоши никак нямаше по- малко окъсан вид от неговия.
— Е, Хикоемон, грижи се за всичко — каза той и тръгна напред, сякаш се канеше просто да обиколи пеш двора на крепостта.
От Суномата до Курихара всъщност не бе много далеч — около десет часа път пеша. В ясни дни върхът се виждаше смътно в далечината. Тази планинска верига обаче бе опора на Мино срещу враговете. Хидейоши мина по един обиколен път покрай планините и влезе във Фува.
За да бъдат разбрани природата и особеният нрав на хората, които живеят там, много важно бе първо да се огледат естествените дадености на местността. Окръг Фува бе в подножието на планините в западната част на Мино и държеше ключа на пътя към столицата.
Есенните багри на Секигахара бяха прекрасни. Безброй реки като вени премрежваха областта. Под корените на есенните дървета лежаха древна история и безбройни предания — сурови следи на едно кърваво минало. Планината Йоро бележеше границата с Кай и около връх Ибуки непрестанно се скупчваха и разсейваха облаци.
Такенака Ханбей бе родом от този край. Говореше се, че всъщност бил роден в Инабаяма, но по- голямата част детството си бе прекарал в подножието на връх Ибуки. Роден в четвъртата година на Темон, Ханбей трябваше сега да е само на двадесет и осем години — нищо повече от младеж, изучаващ военните дела. С една година по-млад Нобунага и с една по-стар от Хидейоши. Въпреки това вече бе изоставил преследването на големи цели в този безпорядъчен свят и си бе построил отшелническо жилище на връх Курихара. Радваше се на природата, беседваше с книгите на древните и пишеше стихове, без никога да се среща с посетителите, които често идваха на прага му. Дали само суетничеше? И това говореха за него, но името на Ханбей се ползваше с уважение в Мино и славата му бе достигнала чак до Овари.
„Бих искал да се срещна с него и сам да преценя що за човек е“, беше първата мисъл в ума на Хидейоши. Би било жалко просто да отмине и да не се срещне с такъв рядък и изключителен мъж, след като и двамата са били родени по едно и също време и на едно място. Нещо повече — ако Ханбей бъде привлечен на страната на противника, Хидейоши ще трябва да го убие. Той искрено се надяваше това да не стане, тъй като би било най-жалкото събитие в целия му живот. „Вижда ли се с хора или не, аз ще се срещна с него.“
