ваша стратегия? — попита Сами.
Нобунага едва ли го слушаше. Вече бе захвърлил доспехите си и се беше гмурнал в реката да се разхлади.
Красивите черти и хубавата кожа на Нобунага загатваха, че неговите предци са били мъже и жени с твърде привлекателна външност. Щом се обърнеше с лице към някого, той го пронизваше с непоколебимия блясък на очите си. Когато накрая осъзна какво впечатление прави, почна да прикрива този блясък със смях, който оставяше свидетелите озадачени. Не само той, но и неговите дванадесет братя и седем сестри и в изяществото на обноските си, и в хубавата си външност също притежаваха изтънчеността на хора с благородна кръв.
— Може да намерите това за отегчително и да попитате: „Какво? Пак ли?“. Обаче вие трябва да помните своя произход като молитва, която казвате денем и нощем, и дори докато се храните. Родоначалникът на Ода е бил жрец в светилището Цуруги. В далечното минало, един от вашите прадеди бил член на рода Тайра, който се смята за произхождащ от император Каму. Така че помнете — в наследство ви е била предадена кръвта на Императорския дом. Стар съм, но нищо повече от това не мога да ви кажа.
Нобунага постоянно слушаше това от Хирате Накацукаса, един от четиримата мъже, които баща му бе назначил за негови възпитатели, когато се пренесе в Нагоя от своето родно място, крепостта Фуруватари. Накацукаса беше забележително предан служител, но за Нобунага той бе леко неприятен и уморителен. Винаги промърморваше:
— Разбирам, старче, разбирам — и се обръщаше настрани.
Не го слушаше, но старецът продължаваше, като че чете служба в храм:
— Помни своя прославен баща. Веднъж, за да защити Овари, той се сражава сутринта на северната граница, а през нощта отблъсна нападение от изток. Дните в месеца, когато можеше да свали доспехите и да прекара малко време с децата си, бяха малобройни и нарядко. Въпреки своите непрестанни войни, хранеше дълбоко чувство за вярност към Трона — прати ме в столицата да поправя кирпичените стени на Императорския дворец и дари Двора с четири хиляди кан. Освен това не пожали усилия при строежа на Великото светилище в Исе. Такъв човек беше твоят баща. А между предците ти…
— Старче! Стига! Не знам за кой вече път слушам това!
Когато Нобунага бе недоволен, красивите му ушни миди ставаха яркочервени, но още от времето, когато беше дете, изразът на това недоволство можеше да стигне само дотук. Накацукаса добре разбираше нрава му. Знаеше също, че от повече полза е да въздействаш на неговите чувства, вместо да се опитваш да спориш с него самия. Когато питомецът му станеше неспокоен, той бързо сменяше тактиката.
— Да донесем ли юзда?
— Ще яздим ли?
— Ако искате.
— И ти да яздиш, старче.
Ездата бе неговото любимо развлечение. Не му стигаше да стои на хиподрума. Яздеше на три-четири часа път от крепостта и после се връщаше с галоп обратно.
На тринадесет Нобунага взе участие в своята първа битка, а на петнадесет загуби баща си. С израстването ставаше все по-надменен. В деня на бащиното си погребение бе неподходящо облечен за случая.
Докато гостите гледаха с невярващи погледи, Нобунага се приближи до олтара, сграбчи шепа тамянов прах и го хвърли към погребалната плочка на своя баща. После, за изненада на всички, се върна в крепостта.
— Какъв срам! Това ли е наистина наследникът на областта?
— Безнадеждно празноглав господар.
— Кой би си помислил, че ще се стигне до такова нещо?
Така гледаха на нещата само тези, които ги разбираха повърхностно. Онези обаче, които разглеждаха положението по-издълбоко, лееха сълзи на печал заради рода Ода.
— По-малкият му брат Канджуро е благовъзпитан и се държа от начало до край почтително — посочи един от опечалените.
Съжаляваха, че наследството не е преминало към него. Но някакъв монах, който седеше в задната част на стаята, тихо се обади:
— Не, не… това е човек с бъдеще. Той ме плаши.
По-късно тази забележка стигна до ушите на високопоставени служители, но нито един от тях не я прие на сериозно. Малко преди да умре на четиридесет и шест годишна възраст Нобухиде бе уредил с посредничеството на Накацукаса женитбата на Нобунага с дъщерята на Сайто Досан от Мино. От немалко години Мино и Овари враждуваха, така че бракът бе политически. Такива уговорки бяха почти правило в една воюваща страна.
Досан без усилие прозря този замисъл, но все пак даде своята любима дъщеря на наследника на рода Ода, чиято слава на глупав се носеше от съседните области до столицата. Съгласи се на сватбата, без и за миг да откъсва очи от Овари.
Глупостта, буйството и невъзпитаното държание на Нобунага изглежда ставаха все по-лоши. Точно такъв обаче искаше той да го виждат другите. През четвъртия месец на Двадесет и втората година на Темон Нобунага навърши деветнадесет години.
Нетърпелив да се види със своя зет, Сайто Досан предложи първата им среща да се състои в храма Шотокуджи в Тонда, на границата между двете области. Тонда бе владение на будисткия орден Ико. Храмът, стоеше малко отдалечен от около седемстотинте къщи на селото.
Начело на голяма група хора, Нобунага напусна крепостта Нагоя, премина реките Кисо и Хида и стигна до Тонда. Около петстотин от мъжете му носеха дълги копия или огнестрелни оръжия, други четиристотин имаха дълги около осемнадесет педи аленочервени пики и накрая следваха още триста пешаци. Маршируваха в тържествено мълчание. В средата на шествието корпус конници обграждаше Нобунага. Бяха подготвени за всякакви изненади.
Бе началото на лятото. Класовете на ечемика бяха оцветени в бледожълто. Лек ветрец от река Хида освежаваше мъжете. Пладнето бе мирно, над грубо сплетените стобори се надвесваха храсти. Къщите в Тонда бяха добре построени и много имаха хамбари за ориз.
— Ето ги.
Двама нископоставени самураи от рода Сайто стояха като наблюдатели на края на селото. Затичаха се да докладват. Лястовиците кротко писукаха в редицата от дървета, която пресичаше селото. Самураите коленичиха пред една ниска, проста хижа и тихо съобщиха:
— Забелязахме шествието. Скоро ще мине оттук.
Зад черните осаждени стени на хижата с пръстен под някак съвсем не на място се криеха мъже с ярко боядисани саби, облечени в официални кимона.
— Добре. Вие двамата идете да се скриете пак в гъсталака.
Двамата самураи служеха лично на господаря на Мино Сайто Досан, който се бе облегнал на ръба на прозореца в малката стая и държеше под око ставащото.
За Нобунага се разказваха множество истории. „Какъв ли е той всъщност?, питаше се Досан. Що за човек е? Преди да се срещна официално с него, бих искал да го поогледам.“ Такива разсъждения бяха типични за него и ето защо бе тук и дебнеше от хижата край пътя.
— Хората от Овари пристигнаха, господарю.
Осведомен, Досан изръмжа и посвети вниманието си на пътя зад прозореца. Служителите му заключиха входа и притиснаха лица към цепнатините и дупките в дървените врати. Пазеха съвършена тишина.
Гласовете на птичките в редицата дървета също замлъкнаха. Като се изключи шума от крилете им, когато внезапно отлетяха, тишината бе пълна. Дори лекият вятър не вдигаше шум. Шумът от нозете на строените войнишки отряди постепенно приближаваше. Понесли излъсканите си пушки, стрелците вървяха по десет в редица, на групи от четиридесет души; червените дръжки на копията се сториха на хората от Мино, покрай които преминаха, като гора. Със затаен дъх Досан оглеждаше крачката на войниците и подредбата на строя им. След вълната от маршируващи нозе дойде шум от конски копита и високи гласове. Не можеше да откъсне поглед от зрелището.
