— Аз също съм висш служител. Името ми е Касуга Танго. Имали сте дълъг път и съм радостен да ви видя пристигнали без неблагополучия. Щастливо е наистина това обстоятелство, че денят на настоящата среща се оказва толкова слънчев.
Докато двамата души продължаваха да го приветстват, Нобунага чевръсто тръгна по излъскания под на коридора, стените на който бяха обточени от мъже.
— А, това е много добра изработка — каза той, като гледаше към украсената с резба греда над вратата.
Пренебрегваше войниците, сякаш са просто трева покрай пътя. Когато стигна до стаята за приеми, попита Доку и Танго:
— Тук ли?
— Да, господарю — отвърна Доку, все още задъхан от тичането подир Нобунага.
Онзи кимна небрежно и прекрачи от коридора в самата стая. Несмущаван от съвършено нищо, той седна на пода и се облегна на стълба в края на стаята. Вдигна очи, сякаш да се възхити на живописта по изрязания таван. Погледът му бе хладен, изражението — сдържано. Дори и придворните навярно нямаха така добре подредени черти. Ако някой обърнеше внимание само на неговия вид обаче, щеше да пропусне предизвикателството в очите му. В един от ъглите на стаята се чу леко шумолене от нечие ставане на крака. Досан излезе от сянката. Седна с израз на достойнство на място, по-почетно от това на Нобунага.
Нобунага се престори, че не забелязва. Или по-скоро имитираше безразличие, като си играеше с ветрилото си. Досан хвърли поглед настрани. Нямаше правило за това как тъстът да разговаря със своя зет. Несклонен да отстъпи, той мълчеше. Обстановката бе напрегната. В челото на Досан сякаш се забиваха иглички. Доку, за когото напрежението стана непоносимо, се приближи до Нобунага и сведе глава чак до рогозката.
— Благородният господин, който седи насреща ви, е господарят Сайто Досан. Ще обичате ли да го поздравите, господарю?
— Така ли? — каза Нобунага, отдели гръб от стълба и се изпъна. Поклони се веднъж и каза:
— Аз съм Ода Нобунага. Радвам се да се запозная с вас.
С промяната в позата и поздрава от страна на Нобунага, държанието на Досан също стана по- дружелюбно.
— От отдавна се надявах да имаме случай да се срещнем. Щастлив съм, че днес мога да осъществя това дълго лелеяно желание.
— Това е нещо, което също така радва сърцето ми. Моят тъст остарява, но следва житейския си път в добро здраве.
— Какво ще рече това „остарява“? Тази година едва навърших, шестдесет, но изобщо не се чувствам стар. Та вие сте още току-що излюпено от яйцето пиленце! Ха-ха! Разцветът на мъжките сили започва на шестдесет.
— Щастлив съм да имам тъст, на когото мога да се опра.
— При всички случаи, този ден е благословен. Надявам се, че следващият път, когато се срещнем, ще ми покажете лицето на някое внуче.
— С удоволствие.
— Моят зет е открит по душа! Танго!
— Да, господарю.
— Хайде да се нахраним — Досан допълни нареждането с поглед.
— Разбира се.
Танго не беше сигурен дали правилно е прочел посланието в очите на своя господар, но в течение на срещата киселият израз на неговото лице се бе прояснил. Реши, че това трябва да значи промяна на отношението — сега старецът ще се опита да угоди на зет си. Вместо първоначално поръчаните от него прости ястия сега той нареди да донесат по-изискани блюда.
Досан изглеждаше доволен от направеното от Танго. Онзи изпусна въздишка на облекчение. Тъст и зет си разменяха наздравици. Разговорът взе приятелска насоченост.
— А, сетих се! — вметна внезапно Нобунага, като че ли нещо му бе хрумнало току-що. — Господарю Досан… тъсте… днес на път за насам случайно срещнах един наистина странен човек.
— И как така?
— Ами, беше някакъв смешен старец, който досущ приличаше на вас и надничаше да види шествието ни през счупения прозорец на една проста хижа. Макар това да е първата ми среща с моя тъст, когато ви видях отначало… е, вие досущ ми заприличахте на него. Кажете, не е ли това странно?
И като се засмя, Нобунага скри уста зад своето наполовина отворено ветрило.
Досан млъкна, сякаш бе изпил горчива супа. Хота Доку и Касуга Танго и двамата се потяха обилно. Когато вечерята свърши, Нобунага рече:
— Е, аз малко попрекалих с гостоприемството ви. Бих искал преди слънцето да е залязло да пресека река Хида и да стигна до мястото, където ще нощуваме. Моля, позволете да ви напусна.
— Сега ли си тръгвате? — Досан се изправи заедно с него. — С неохота ви изпровождам, но ще ви изпратя дотам.
И той трябваше да се върне в крепостта си преди смрачаване.
Гората от дълги осемнадесет педи копия загърби вечерното слънце и се упъти с равен ход на изток. В сравнение с тях копиеносците от Мино изглеждаха ниски и със слаб боен дух.
— Ах, не искам да живея още дълго. Ще дойде ден, когато моите деца ще ходят да измолват живота си от този глупак! И все пак няма какво да се направи — каза с просълзени очи Досан на своите служители, докато се клатушкаше в носилката си.
Бойният барабан заби, а странният звук на морската раковина се понесе над нивите. Някои от хората на Нобунага плуваха в река Шонай, други яздеха из полето или се упражняваха с бамбукови копия. Щом чуха раковината, прекъснаха различните си занимания, строиха се в редици пред колибата и зачакаха Нобунага да възседне коня.
— Време е да се връщаме в крепостта.
Нобунага беше плувал повече от час, пече се на слънце на брега на реката, после отново скочи във водата, цамбуркайки като речно дяволче. Накрая каза:
— Да се връщаме — и с жива крачка се упъти към набързо построената си колиба.
Свали бялата набедрена превръзка, която носеше по време на плуване, избърса се от водата и облече дрехи за лов и леки доспехи.
— Коня ми — нареди той нетърпеливо.
Заповедите му винаги поставяха служителите нащрек. Опитваха се да ги изпълняват точно, но често се объркваха, тъй като техният млад господар бе палав и склопен към необичайни постъпки. Негова противотежест беше Ичикава Дайсуке. Щом напористостта на Нобунага хвърлеше подчинените му в объркване, една дума на Дайсуке бе достатъчна войниците и конете да се наредят като оризови стръкчета в леха.
Изражение на задоволство се разля по лицето на Нобунага. Обърна хората си в посока към крепостта Нагоя, застана в средата на шествието и се оттеглиха от реката. Днешното учение бе траяло около четири часа. Палещото лятно слънце беше точно над главите им. Потъналите в пот коне и хора продължаваха своя ход. Зловонен дъх се издигаше от блатата, зелени скакалци скачаха с пронизителен звук встрани от пътя им. Пот се лееше от пребледнелите лица на мъжете. Нобунага бършеше с лакът потта от лицето си. Постепенно цветът на кожата му се възвърна заедно с буйния и капризен нрав.
— Кое е това смешно на вид създание, дето тича ей там?
Погледът на Нобунага сякаш бе навсякъде. Половин дузина войници, забелязали човека преди господаря си, се затичаха през високата до раменете трева към мястото, където се криеше Хийоши. Той от сутринта чакаше удобен случай да се доближи до Нобунага. Тайно го бе наблюдавал при реката. Преди стражата го прогони и сега бе решил да открие откъде ще мине Нобунага на връщане до крепостта и пропълзя във високата трева встрани от пътя.
„Сега или никога!“, помисли си момчето. Душата му се бе сляла с тялото и той виждаше единствено качения на седлото господар на Овари. Хийоши се провикна с пълен глас, без сам да разбира какво казва.
