господарят им е предпочел да слезе от коня, вместо да премине цялото разстояние.
— Това, че Городза го победи, надали ще му оправи настроението — отбеляза един от прислугата.
Уплашени от неизбежния му гняв, те объркано се затичаха към него. Един от мъжете стигна до зашеметения Нобунага преди другите и като коленичи, му поднесе лакиран черпак за пиене.
— Ще пийнете ли вода, господарю?
Беше Токичиро, наскоро повишен в носач на сандали. Макар това да не звучи като нещо много, да бъдеш предпочетен между останалите за личен слуга бе знак на изключително благоволение. За кратко време, благодарение на упорита работа и пълно посвещаване на задълженията си, Токичиро се бе издигнал на високо. Сега обаче неговият господар не го виждаше. Нито го погледна, нито изръмжа нещо повече от една-единствена сричка. Взе без да продума черпака, изгълта го на един дъх и го върна.
— Повикайте Городза — нареди той.
Городза връзваше коня си за една върба на края на площадката. Веднага отвърна на повикването и добави:
— Тъкмо мислех да отида при него.
Спокойно избърса потта от лицето си, оправи си яката и заглади разрошената си коса. Беше взел решение.
— Господарю — обърна се той, — боя се, че преди малко бях твърде груб.
Бе коленичил и говореше с решително хладен глас. Чертите на лицето на Нобунага се отпуснаха.
— Хубаво надбягване направихме с тебе. Откъде взе такъв добър кон? Как му е името?
Слугите си отдъхнаха.
Городза вдигна очи с лека усмивка.
— Забелязахте, значи? Той ми е голяма гордост. Един търговец на коне от север отиваше в столицата да го продаде на някакъв благородник. Цената бе висока и аз нямах толкова пари, колкото ми искаше, та трябваше да продам една старинна вещ на семейството — чайник, който бях получил от баща си. Чайникът се казваше Новаке и такова име дадох и на коня.
— Е, значи нищо чудно, че днес видях такъв отличен кон. Бих искал да го имам.
— Господарю?
— Стига само да го получа, ще платя за него каквато поискаш цена.
— Боя се, че не мога да направя това.
— Добре ли чух?
— Трябва да откажа.
— Защо? Можеш да си намериш друг добър кон.
— Добър кон се намира също така трудно като добър приятел.
— Тъкмо затова трябва да ми го преотстъпиш. Точно сега си търся бърз кон, който да не е бил съсипан до смърт от яздене.
— Наистина трябва да откажа. Обичам този кон, и не само заради собствената ми гордост и удоволствие, а и защото мога благодарение на него да дам на бойното поле най-доброто от себе си в служба на моя господар, което трябва да е първата грижа на самурая. Господарят изрично желае този кон, но няма съвършено никаква причина един самурай да се откаже от нещо толкова важно за него.
Когато му напомниха за дълга на самурая да служи на своя господар, дори Нобунага не можеше направо да поиска коня, но не беше и в състояние да преодолее своята себичност.
— Наистина ли отказваш да изпълниш молбата ми, Городза?
— В този случай, да.
— Допускам, че този кон е над положението ти. Ако един ден станеш мъж, равен на баща си, би могъл да яздиш кон като Новаке. Но докато си още млад, това не подхожда на човек от твоя ранг.
— С най-голямо уважение трябва да кажа това: Не е ли безполезно човек да има такъв хубав кон и да язди през града, като яде дини и сливи? Няма ли да е по-добре за Новаке да бъде язден от войн като мен?
Най-сетне го бе казал. Думите, изплъзнали се от устата му, не дойдоха толкова от загриженост за коня, колкото от изпитвания всеки един ден яд.
Хирате Накацукаса заключи портата и над двадесет дни остана сам у дома. Повече от четиридесет години неуморно бе служил на рода Ода, а на Нобунага — от деня, в който Нобухиде на своето смъртно легло каза:
— Поверявам ти го — и го направи настойник на Нобунага и главен служител на областта.
Един ден се погледна вечерта в огледалото и се изненада колко е побеляла косата му. Имаше от какво да побелее. Отдавна бе прехвърлил шестдесетте, но нямаше време да мисли за възрастта си. Затвори крилата на огледалото и повика своя прислужник Амемия Кагею.
— Тръгна ли вестоносецът, Кагею?
— Да, преди известно време го изпроводих.
— Сигурно ще дойдат, не мислиш ли?
— Мисля, че ще дойдат заедно.
— Готово ли е сакето?
— Да, господине. Приготвил съм и вечеря.
Беше към края на зимата, но цветовете на сливите още не се бяха отворили. Тази година бе ужасно студено и дебелият лед на езерото дори за ден не се беше разтапял. Повиканите хора бяха тримата му сина, всеки от които си имаше собствено жилище. Обичайно бе най-големият син и по-малките му братя да живеят с баща си като едно голямо семейство, но Накацукаса ги накара да поддържат отделни от него домакинства. Казваше, че ако трябва да се грижи за своите собствени деца и внуци, може да занемари задълженията си и живееше сам. Беше възпитавал Нобунага, сякаш му е собствено дете, но напоследък неговият питомец се отнасяше с настойника си студено и сякаш не го обичаше. Накацукаса разпита няколко от слугите на Нобунага за станалото на площадката за езда. Оттогава насам все имаше притеснен вид.
Городза, предизвикал недоволството на Нобунага, бе престанал да ходи в крепостта и не се срещаше почти с никого. Шибата Кацуие и Хаяши Мимасака, служители, които винаги заедно се противопоставяха на Накацукаса, видяха в това възможност за действие и чрез ласкателства към Нобунага успяха да задълбочат пропастта помежду им. Тяхната сила се заключваше в това, че са по-млади и сега властта и влиянието им определено нарастваха.
Двадесетте дни уединение дадоха на Накацукаса възможност да осъзнае възрастта си. Бе уморен и вече нямаше сила на духа, за да се бори с тези хора. Съзнаваше също и откъснатостта на своя господар и се тревожеше за бъдещето на рода. Сега преписваше на чисто един дълъг документ, който бе съставил предишния ден.
Беше толкова студено, че водата в мастилницата почти замръзваше.
Кагею влезе в стаята и съобщи:
— Городзаемон и Кемоцу са тук.
Без още да знаят защо са повикани, те стояха до мангала и чакаха.
— Бях съвсем изненадан, толкова бе неочаквано. Страхувах се да не се е поболял — обади се Кемоцу.
— Да, подозирам, че е чул какво е станало. Предполагам, очаква ме добра караница.
— Ако беше това, щеше да ни повика по-рано. Мисля, че е наумил нещо друго.
Вече бяха пораснали, но все още намираха баща си за малко плашещ. Чакаха притеснено. Третият син, Джиндзаемон, бе на път за друга област.
— Студено е, а? — отбеляза баща им, като плъзна настрани вратата.
И двамата братя забелязаха колко е побеляла косата му и колко е отслабнал.
— Добре ли сте?
— Да, добре съм. Само исках да ви видя. От възрастта е, предполагам, но има моменти, когато се чувствам много самотен.
— Нищо особено ли нямате предвид, никаква спешна работа?
— Не, не. Толкова време мина, откакто вечеряхме заедно и разговаряхме до сутринта. Ха-ха! Настанете се добре.
