— Да отмъстим за областния управител!
За да нападне главата на рода, Нобунага трябваше да има правото на своя страна. Но това беше също възможност да отстрани някои от пречките по пътя си. Повери крепостта Нагоя на чичо си Нобумицу, но този скоро стана жертва на наемен убиец.
— Иди ти, Садо. Ти си единственият, който може да управлява вместо мен в Нагоя.
Когато Хаяши Садо пое поста, някои от служителите на Нобунага въздъхнаха:
— Глупак е, в крайна сметка. Тъкмо когато си помислиш, че е показал проблясък на надареност, взима, че прави нещо глупаво, като това да се довери на Хаяши!
Имаше немалко основание Хаяши Садо да бъде подозиран. Докато бе жив бащата на Нобунага, почти не бяха останали верни служители. По тази причина той бе назначил него и Хирате Накацукаса за настойници на своя син след като умре. Но понеже Нобунага се показа като разглезен и непослушен, Хаяши се бе отказал да се занимава с него. И така, той заговорничеше за неговото сваляне с по-малкия брат на Нобунага, Нобуюки и с майка му, които бяха в крепостта Саемори.
— Господарят Нобунага сигурно не знае за предателството на Хаяши — чу Токичиро неведнъж да си шепнат разтревожените служители. — Ако знаеше, не би го направил управител на Нагоя.
Самият Токичиро обаче нямаше грижи за своя господар. Питаше се само как точно ще се справи повелителят му с този въпрос. Изглежда, единствените двама с щастливи лица в Кийосу бяха Нобунага и един от неговите млади носачи на сандали.
Част от висшите служители на Нобунага, включително Хаяши Садо, по-младият му брат Мимасака и Шибата Кацуие, продължаваха да виждат господаря като непоправим глупак.
— Ще призная, че начинът, по който господарят Нобунага уреди първата си среща със своя тъст, бе по- различен от обичайното му безсмислено поведение. Но това е, на което казват глупашки късмет. И по време на официалния им разговор той се държа толкова нагло и безсрамно, че дори тъстът бе ужасен. Както гласи поговорката: „За глупостта лек няма“. А за неговите по-скорошни постъпки, както и да ги погледнете, няма никакво извинение.
За себе си Шибата Кацуие и останалите бяха убедени, че няма надежда за бъдещето и техните възгледи постепенно станаха общоизвестни. Щом Хаяши Садо стана управител на Нагоя, Шибата Кацуие често започна да го посещава и крепостта скоро се превърна в гнездо на изменнически заговор.
— Дъждът е приятен, нали?
— Да, намирам, че допълва удоволствието от чая.
Садо и Кацуие седяха един срещу друг в малкия чаен павилион, скрит зад една горичка в двора на крепостта. Дъждовният сезон бе отминал, но дъждът все още валеше от заоблаченото небе и зелените сливи падаха с тупкане по земята.
— Утре сигурно времето ще се проясни — каза сам на себе си братът на Садо, Мимасака, скрит под клоните на сливовите дървета. Беше излязъл навън да запали градинския фенер. След като направи това, се спря за малко и се огледа. Накрая, щом се върна в павилиона, на нисък глас каза:
— Нищо необичайно навън. Наоколо няма никой, тъй че свободно можем да разговаряме.
Кацуие кимна.
— Е, да се заемем с работата. Вчера тайно отидох до крепостта Саемори. Приет бях от майката на господаря Нобунага и от господаря Нобуюки и обсъдих с тях нашите планове. Сега вие решавате.
— Какво каза майка му?
— И тя е на същото мнение и не направи никакви възражения. При всички случаи предпочита Нобуюки пред Нобунага.
— Добре. А Нобуюки?
— Каза, че ако Хаяши Садо и Шибата Кацуие въстанат против Нобунага, естествено ще е заради доброто на рода да се присъедини към тях.
— Предполагам, че си ги убедил.
— Е, майка му е включена, а Нобуюки е със слаба воля. Ако не ги бях подканвал, нямаше да посмеят да се присъединят към нас.
— Стига и те да са съгласни на това, имаме множество оправдания за свалянето на Нобунага. Не сме единствените служители, които се тревожат от неговата глупост и са загрижени за доброто на рода.
— Бойният ни повик ще е „За Овари и още сто години за рода Ода!“, но какво да правим с военните приготовления?
— Сега имаме добра възможност. Мога бързо да се придвижа от Нагоя. Когато удари бойният барабан, ще бъда готов.
— Добре. Ами тогава… — Кацуие се наведе затворнически напред.
В този миг нещо падна шумно на земята в градината. Бяха просто няколко неузрели сливи. Дъждът беше поспрял, но носени от напорите на вятъра водни капки още удряха по стрехите. Подобна на куче, една човешка фигура се измъкна от празното пространство под пода. Сливите преди малко не бяха паднали от само себе си — обгърнатият в черно мъж, който преди малко подаде глава изпод постройката, ги бе хвърлил. Щом всички погледи в стаята се извърнаха, мъжът се възползва от разсейването и се изгуби сред вятъра и мъглата.
Нинджите бяха очите и ушите на господаря на крепостта. Всеки, който властва над крепост, живее сред нейните стени и е постоянно заобиколен от служители, трябваше да разчита на шпиони. Нобунага бе наел майстор на изкуството на нинджа. Дори и най-близките му служители обаче не знаеха кой е този човек.
Нобунага имаше трима носачи на сандалите — Матасуке, Ганмаку и Токичиро. Макар да бяха слуги, те обитаваха отделни жилища и се редуваха да стоят на пост близо до градината.
— Какво има, Ганмаку?
Токичиро и Ганмаку бяха близки приятели. Ганмаку лежеше под тънкия юрган и спеше. Нищо не обичаше повече от съня и при първа възможност потъваше в него.
— Коремът ме боли — се обади Ганмаку изпод юргана.
Токичиро дръпна края на завивката.
— Лъжеш. Ставай. Тъкмо се върнах от града и на път за насам донесох нещо вкусно.
— Какво? — Ганмаку подаде глава навън, но, като разбра, че е бил измамен, отново се скри под юргана.
— Глупак! Я не дразни болния човек. Махай се. Пречиш ми.
— Моля те, стани. Матасуке не е тук и има нещо, за което искам да те питам.
Ганмаку с неохота излезе изпод постелката:
— Тъкмо когато човек е заспал…
Като проклинаше, той стана и отиде да си изплакне устата с вода от един извор в градината. Токичиро го последва навън.
Къщичката бе сенчеста и скрита в най-вътрешната част на крепостния двор. Гледката отгоре към целия град под крепостта караше сърцето да се чувствува по-широко.
— Какво има? Какво искаш да ме питаш?
— Нещо за снощи.
— Снощи ли?
— Може да се преструваш, че не разбираш, но аз знам. Мисля, че си ходил до Нагоя.
— О, така значи?
— Ходил си, мисля, да подслушваш в крепостта и си чул таен разговор между управителя и Шибата Кацуие.
— Ш-ш-ш, Маймунке! Внимавай какво приказваш!
— Добре, кажи ми тогава истината. Не се бой от приятеля си. От дълго време я знам, но не казвам нищо и те наблюдавам. Ти си нинджа на господаря Нобунага, нали?
— Не мога да се меря с твоята наблюдателност, Токичиро! Как откри?
— Ами ние живеем на едно и също място, нали така? И за мен Нобунага е много важен като господар. Макар да си мълчат за това, хора като мен се тревожат за него.
— Това ли бе, което искаше да ме питаш?
