времето мина в размяна на незначителни приказки.
— Благодаря, че дойдохте чак дотук.
— Няма много какво да предложим, но моля ви, чувствайте се като у дома си.
— Надяваме се да ни окажете услугата и в бъдеще да сте наши клиенти.
Един след друг те ласкаеха Токичиро. Естествено, сакето се поднасяше от привлекателни млади жени. Те бяха непрестанно до него, плакнеха му чашата, доливаха я и му предлагаха все нови изискани ястия. Стигаше само да каже какво иска и то се изпълняваше.
— Хубаво е това саке — каза той.
Беше в добро настроение — нямаше причина да не е. Благоуханията на прислужващите на масата момичета пленяваше сетивата му.
— Красиви са — каза. — Всички до една.
— Обича ли ваша чест жените? — попита малко на шега един от доставчиците.
— Обичам както жените, така и сакето — отвърна много сериозно Токичиро. — Всичко на този свят е хубаво. Ако не внимаваш, обаче, дори хубавите неща могат да се обърнат срещу тебе.
— Моля, чувствайте се свободен да се порадвате на сакето и също на младите цветя.
— Ще го направя. Между другото, изглежда се колебаете да говорим за работа, така че аз ще разчупя леда. Бихте ли ми показали книжата с описа на дърветата в планината, където бяхме днес?
Донесоха му го да го прегледа.
— А, много е подробен — отбеляза той. — И нали няма несъответствия в броя на дърветата?
— Съвършено никакви — увериха го.
— Тук пише, че в крепостта са били доставени осемстотин мерки. Може ли толкова много дървени въглища и дърва за горене да излязат от такава малка планина?
— Това е, понеже търсенето беше по-малко от предната година. Да, това е количеството от планината, която огледахме днес.
На следващата сутрин, когато търговците се появиха да поднесат почитанията си, им казаха, че Токичиро преди съмване е отишъл на планината. Поеха след него. Когато го настигнаха, даваше нареждания на група пехотинци и мести земеделци и горски селяни. Всеки човек имаше сноп въжета, отрязани на около метър дължина. Връзваха въже за всяко дърво. Като се знае, че са започнали с определен брой въжета, когато свършеха и си направеха сметка, можеше да определят общия брой дървета. Като сравни броя на дърветата с числата в описа, Токичиро почна да подозира, че последните са завишени с повече от една трета.
Той седна на един отрязан ствол и каза на един от хората си:
— Повикай доставчиците тук.
Търговците на гориво се проснаха по очи пред него. Сърцата им лудо биеха при мисълта какво има да се случи. Колкото и огледа на планината да се направят, броят на останалите неотсечени дървета не бе нещо, което един несведущ да определи лесно и всъщност отговарящите за доставките винаги бяха приемали на доверие отбелязаното в описа количество — така да се каже, бяха го поглъщали наведнъж. Сега продавачите имаха пред себе си чиновник, който нямаше да се остави да бъде заблуждаван.
— Няма ли голямо несъответствие между броя в този опис и действителния брой на дърветата?
Отговориха положително, но с колебание и изпълнени с лоши предчувствия.
— Какво значи това „да“? Коя е причината за това? Забравяте за многото години, през които сте се ползвали с покровителството на Негово Височество. Не сте ли сега неблагодарни, лъжливи и нагли и не се ли интересувате само как да направите печалба? Изглежда сте дали на лъжите си писмен вид и сте проявили алчност.
— Това не е ли малко силно казано, ваша чест?
— Числата се различават. Питам ви защо. Като се съди по написаното, само шейсет-седемдесет крини от сто поръчани, значи само шест-седемстотин от хиляда, действително се доставят в складовете.
— Не, ами, добре, как го смятате…
— Тишина! Няма извинение за това хора, които доставят гориво от тези планини, година след година да се занимават с измама на едро от такъв род. Ако съм прав, носите вина за заблуда на чиновник и ограбване на областната хазна.
— Ние… ние просто не знаем какво да кажем.
— Може да бъдете осъдени за това, което сте направили и всичкото ви имущество да бъде иззето. Обаче и предишните чиновници също са виновни в небрежност. Само за този път ще оставя да ви се размине… но при следното условие — трябва вярно да заявите броя на дърветата. Цифрите, които ми предоставяте написани, е най-добре да съответстват на действителното. Ясно ли е?
— Да, Ваше Превъзходителство.
— Има и друго едно условие.
— Ваше Превъзходителство?
— Една стара поговорка казва: „Отсечеш ли едно дърво, трябва да засадиш десет“. Според това, което видях в тези планини от вчера насам, всяка година се изсичат дървета, а не се засаждат всъщност никакви. Ако продължава така, ще има наводнения и оризищата и останалите ниви в подножието на планините ще бъдат опустошени. Областта ще бъде отслабена, а когато областта е в упадък, вие ще сте тези, които ще пострадат. Ако искате истински да спечелите, ако се надявате на същинско богатство за вашите семейства и желаете щастие за наследниците си, не трябва ли първо да направите своята област силна?
— Да — съгласиха се те.
— Като глоба и наказание за алчността ви, от сега нататък всеки път, когато отсечете по хиляда дървета, трябва безотказно да засаждате пет хиляди фиданки. Това е най-строга заповед: Съгласни ли сте?
— Много сме ви благодарни. Ако можете да ни простите при тези условия, фиданките ще бъдат засадени.
— Тогава предполагам, че би трябвало да увелича заплащането за доставките с пет процента.
По-късно същия ден съобщи на земеделците, които му бяха помагали, че е дал нареждане за засаждането на нови гори. Колко ще им плащат за засаждането на сто фиданки все още не е решено, но, добави той, най-вероятно е разходите да се поемат от крепостта. С това завърши и каза:
— Добре, а сега да се връщаме.
Окуражени от отношението на Токичиро, доставчиците почувстваха облекчение. Докато слизаха от планината, те си шепнеха помежду си:
— Каква страшна изненада! С този тук наблизо не може и за миг да не си нащрек.
— Умен е.
— Няма да получаваме парите наготово като преди, но няма и да загубим. Ще си го наваксаме, бавно, но сигурно.
Щом се върнаха в подножието, доставчиците веднага станаха нетърпеливи да си вървят, но Токичиро искаше да им се отплати за снощните развлечения.
— Свършихме си работата. Бъдете с мен тази вечер, отпуснете се и се забавлявайте добре — настоя той.
Покани ги на угощение в една местна странноприемница и сам весело си пийна.
Токичиро бе щастлив. Съвсем сам, но щастлив.
— Маймунке! — каза Нобунага (той все още го наричаше така понякога). — Откакто те сложих да отговаряш за кухнята, винаги си бил много спестовен там. Да забутам човек като теб на такова място е разхитително. Повишавам те в конюшните.
С новото назначение дойде и възнаграждение от тридесет кан, както и една къща в този квартал на града под крепостта, който бе запазен за самураи. Това поредно благоволение докара на лицето на Токичиро постоянна усмивка. Почти първото, което направи, бе да посети предишния си другар в работата Ганмаку.
— Свободен ли си? — попита го той.
— Защо?
— Искам да идем в града да те почерпя малко саке.
