ми. Токичиро.“
Собственикът го взе и попита наистина ли не е спешно.
— Не, както казах, не е. Когато и да го направите, ще е добре. Майка ми винаги особено е обичала вашите кифли.
Докато говореше, си отхапа парче, вкусът на кифлата отприщи поток от спомени и после много скоро накара очите му да се просълзят. Това бяха кифлите, които неговата майка така обичаше. Спомни си за дните на детството, когато минаваше покрай това място и копнееше да купи малко за нея. Толкова искаше да си хапне една, че сякаш ръка се подаваше от гърлото му. В онези дни можеше само с мрачно упорство да продължава да бута количката си.
Един самурай, който гледаше към него, дояде своята чиния с кифли, изправи се и се обади:
— Господин Киношита ли е това?
С него имаше младо момиче.
Токичиро се поклони дълбоко и с голяма любезност. Беше стрелецът Асано Матаемон. Бе мил към Токичиро от времето, когато беше слуга и този бе склонен да бъде особено учтив към него. Тъй като магазинът беше далеч от мястото на крепостта, Матаемон се бе отпуснал и в добро настроение.
— Сам ли сте? — попита той.
— Да.
— Няма ли да дойдете с нас? С дъщеря си съм.
— О, дъщеря ви ли?
Токичиро погледна към мястото, където през една пейка шестнадесет-седемнадесетгодишно момиче се обърна, за да застане с гръб към него и остави пред погледа му само своя бял тил, който се открояваше сред оживената тълпа. Беше прекрасна. Така изглеждаше не само на Токичиро, който имаше много чувствително за хубостта око. Всеки би казал същото — бе красива и за това нямаше спор, беше жена далеч над обикновените.
В отговор на повикването на Матаемон Токичиро седна срещу притежателката на тези ясни очи.
— Нене — каза Матаемон. Името бе хубаво и добре подхождаше на нрава й. Умните очи спокойно блестяха сред нейните изящно оформени черти. — Това е Киношита Токичиро. Наскоро бе издигнат от кухненски чиновник да се грижи за конюшните. Запознай се с него.
— Да, добре… — Нене се изчерви. — Вече се познавам с господин Киношита.
— А? Какво значи това познаваш се? Къде и кога сте се виждали?
— Господин Токичиро ми пращаше писма и подаръци.
Матаемон доби силно озадачен вид.
— Страшно съм изненадан. И ти отговори ли на писмата му?
— Изобщо нищо не съм пратила.
— Това е хубаво, но да не ми ги показваш на мен, твоя баща, е непростимо.
— Всеки път казвах на майка и тя връщаше подаръците, освен тези по особени поводи.
Матаемон погледна дъщеря си, после Токичиро.
— Като баща винаги ще се притеснявам, но сега съм бил наистина нехаен. Не съм знаел. Чувал бях, че Маймунката е лукав човек, но никога не съм предполагал, че ще прояви интерес към моята дъщеря!
Токичиро се почеса по главата. Чувстваше се много неудобно и ярко се изчерви. Матаемон почна да се смее и на него му олекна, но руменината все още си оставаше. Макар да не можеше да каже какво изпитва към него Нене, той самият беше влюбен в нея.
Книга втора
Втора година на Коджи
1556 г.
Асано Матаемон, служител на рода Ода
Нене, дъщеря на Матаемон
Окои, съпруга на Матаемон
Маеда Инучийо, оръженосец на Ода Нобунага
Ямабучи Укон, служител на рода Ода
Токугава Иеясу, господар на Микава
Сесай, дзен-монах и военен съветник на рода Имагава
Имагава Йошимото, господар на Суруга
Имагава Уджидзане, първороден син на Йошимото
Йошитеру, тринадесети шогун от рода Ашикага
Господаря Нагоя, братовчед на Нобунага
Икеда Шоню, служител на рода Ода и приятел на Токичиро
Такигава Кадзумасу, старши служител на рода Ода
Сумпу, столица на Суруга
Окадзаки, столица на Микава
Киото, столица на Японската империя
Един хубав мъж
— Окои! — провикна се Матаемон веднага щом пристигна у дома. Жена му се забърза да го посрещне. — Приготви малко саке. Довел съм ти гост в къщи — рече той рязко.
— Е, кой е?
— Един приятел на дъщеря ни.
Токичиро се появи зад гърба му.
— Господин Киношита?
— Окои, досега си ме държала в неведение. Такава постъпка е непростима за съпругата на един самурай. Изглежда, че господин Киношита и Нене се познават от известно време насам. Ти си знаела за това, защо тогава не си ми казала?
— Заслужавам да бъда смъмрена. Много се извинявам.
— Всичко това хубаво, но сега за какъв баща ще ме помисли Токичиро?
— Тя получаваше писма, но никога не ги криеше от мене.
— Така и би трябвало.
— При това Нене е умно момиче. Като нейна майка вярвам, че никога не е постъпвала зле. Затова и не мислех, че си заслужава да те безпокоя заради всичките писма, които получава от мъжете в този град.
— Тук вече си надценила дъщеря ни. Въобще не разбирам младите в днешно време — младите момчета и момичета!
Обърна се към Токичиро, който стоеше и смутено се чешеше по главата, тъй като заради него не можеше да влезе и избухна в смях.
Токичиро беше свръхрадостен, че е бил поканен в дома на възлюбената си от нейния баща и сърцето му лудо биеше.
— Е, не стой само така там!
Матаемон го поведе към стаята за гости, която, макар да беше най-хубавата в дома, все пак бе доста малка.
Жилищата на стрелците не бяха по-удобни от дома на самия Токичиро. Всички служители на Ода, независимо от поста си, живееха просто. И в тази къщата единственото нещо, което привличаше окото, бе комплект доспехи.
— Къде отиде Нене?
— В стаята си е.
Съпругата му предложи на Токичиро вода.
