Обикновен човек (Драма в четири действия)

Г-ЖА АНТОНИНА. Какво има пак? Какъв е тоя автомобил?

РАШКО. Аничка заминава.

ПАВЛИНА. Заминава ли?

РАШКО. Получи писмо от директора да иде. Снема си сега багажа.

ПАВЛИНА. Значи, Аничка ще ни остави. Боже…

Г-ЖА АНТОНИНА (меко). Аничка можеше да поотложи. Можеше да не бърза толкоз.

ПАВЛИНА. Добре е Аничка, настани се. Ами ний какво ще правим. Заболяха ме очите от това пусто шиене, пръстите си избодох. И пак не можем да се видим с нищо.

РАШКО. Лошо! Лошо!

Г-ЖА АНТОНИНА. Доскоро ми завиждаха и на мене: ти имаш дъщеря, певачка в Кайро, син ти е техник в Марсилия, пращат ти пари. Добре, ами сега ми пишат: мамо, чужденците ги гонят, ще си додем. Ще увиснат на главата ми без работа, та не зная какво ще ги правя.

РАШКО. Лошо! Лошо!

ПОНЧЕВ (току-що дошел от градината). От вас човек не може да се оплаче… Павлинке, миличка, мене ли търсиш?

ПАВЛИНА. Ох и ти… Я ме остави!

Излиза Аничка с малък куфар и с пардесю на ръка. Борис носи два тежки куфара, Любен е натоварен, Стаменка — също.

ПАВЛИНА. Аничке, ти си отиваш!

АНИЧКА. Заминавам.

ПАВЛИНА. Ах, Аничке… Тъй си бяхме добре с тебе.

Г-ЖА АНТОНИНА. Толкоз скоро… Защо толкоз скоро?

ПАВЛИНА. Имахме да приказваме, Аничке.

РАШКО. Аничке, помни!

АНИЧКА. Помня, помня. (На другите.) Тъй се случи, че трябва да замина набързо. Но аз няма да ви забравя. Мислите ли, че ще ви забравя? Аз се настаних за чиновничка, да не мислите, че се грижа само за себе си. Тогаз вий не познавате Аничка. Аз искам да помогна на всички ви. И обещавам ви, ще ви помогна…

ПАВЛИНА. Тъй, Аничке, тъй!

Г-ЖА АНТОНИНА (одобрително). Добре… добре…

АНИЧКА. Аз ви зная болките, няма нужда да ми ги казвате. Ти, Павлино, имаш нужда от една крачна машина. Г-жа Антонина, вие се безпокоите за сина си и за дъщеря си — как ще намерят работа, като си додат. Пончев, и ти си безработен… Бай Николачко, ти…

РАШКО (прави бързи знакове, като показва себе си).

АНИЧКА. Знам, знам… Бай Николачко, ти имаш нужда от заем за етажа. (Рашко прави пак знакове.) Помня, бай Рашко, помня… Сбогом сега! Сбогом, Павлино… Како Стаменке… Бай Николачко… Г-жа Антонино… Бай Рашко… РАШКО. Сбогом, Аничке. (Държи и ръката.) Като че изпращам дъщеря си. Мъчно ми е…

АНИЧКА. Сега да вървим. Борьо, ела… (Тръгват.)

ПАВЛИНА. Аничке, оставяш ни…

Г-ЖА АНТОНИНА. Ех, няма нищо… няма нищо…

АНИЧКА. Ний пак ще се виждаме! (Излизат. Всички излизат. Остава само Пончев, след малко до него дохожда Любен. Чуват се сигнали на автомобила. Гласове: „Сбогом! Сбогом! Сбогом, Аничке!“)

ЛЮБЕН. Сбогом! Сбогом!

ПОНЧЕВ (маха с ръка). Сбогом, Аничке!

Завеса

Второ действие

Кабинет на Струмски. До неговото бюро — друго по-малко с пишуща машина за Аничка. Канапе, кресла, подът постлан с килим.

Сутрин към 9 часа. Рашко, гологлав, взема праха от мебелите. Той е избръснат, остриган, облечен в униформа на разсилен — кафяв плат, с жълти кантове и жълти петлици на яката.

ЛЮБЕН (влиза с чанта. Облечен е в също такава униформа като Рашко).

РАШКО. Къде си понесъл тази чанта?

ЛЮБЕН. Отивам на пощата.

РАШКО. Рано е още за пощата. Само гледаш да се откачиш оттука и да се разхождаш. Почакай да слезе Аничка, може да ти даде нещо да занесеш. И директорът не е дошел.

ЛЮБЕН. Докато доде директора, аз ще се върна, майсторе.

РАШКО. И после пак ще идеш.

ЛЮБЕН. И после пак ще ида. Че нали тъй правя всеки ден, майсторе.

РАШКО. Много си умен. И току ми викаш: майсторе, майсторе. Четири месеца вече как служим в таз банка, не можа да се отучиш. Майсторе… Какъв майстор те патило? Ще ни чуе някой и ще каже — тез не са чиновници, а обущари…

ЛЮБЕН. Все забравям… бай Рашко.

РАШКО. И бай Рашко не чини. Ако сме сами, иди-доди, може. Но ако има хора, ще ми кажеш: г-н Рашко. Или: г-н Рафайле…

ЛЮБЕН. Много дълго.

РАШКО. Дълго, но прилично, благородно.

ЛЮБЕН. Г-н Рафаиле…

РАШКО. Какво се хилиш? Хайде върви, където ще ходиш, махай се от главата ми. (Любен излиза; Рашко продължава да чисти.)

АНИЧКА (влиза в разкошен тоалет, със скъпа кожа, която оставя на закачалката) .

АНИЧКА. С кого приказваше, бай Рашко?

РАШКО. С Любена. Още съмнало-несъмнало, той на пощата отива. (Приближава се до бюрото на Аничка, дето тя вече е седнала.) Аничке, виж таз сметка, дето съм купувал едно- друго за банката. Давал съм мои пари. Насъбраха се доста, трябва да ми се платят, че нямам.

АНИЧКА (разглежда сметката). Кибрит, червен восък, мастило, пера, пликове и т.н., всичко туй разбирам, но що е туй: вали дъжд — 6 лева, вали дъжд — 6 лева, вали дъжд — 6 лева…

РАШКО. Хъм… Нали г-н директора ми каза, кога ходя някъде, да се качвам на трамвай само когато е лошо времето. Е, аз съм писал там, че е валяло дъжд и съм дал 6 лева за трамвай.

АНИЧКА. А, туй ли било! (Смее се.) Че много често валяло дъжд?