Обикновен човек (Драма в четири действия)

РАШКО. Е, там аз не мога да му заповядам. Не съм господ.

АНИЧКА. Добре, бай Рашко. Ще дам сметката на г-н директора.

РАШКО. И, Аничке… Кажи там — да можем да получим и заплата, четири месеца как служим, за двата получихме, а за другите два не сме. Закъсахме я съвсем.

АНИЧКА. Малко търпение, бай Рашко, сега и държавните чиновници не получават редовно.

РАШКО. Не знам… (Свива рамене и излиза.)

АНИЧКА (разглежда книжата на масата си. Струмски влиза тихо и се доближава до нея) .

СТРУМСКИ. Добър ден, моя птичко!

АНИЧКА. Ах, Саша… уплаши ме. Толкоз рано!

СТРУМСКИ. Додох да те видя. Преди да започна работа, преди да вляза, тъй да се каже, в сражението, искам да те видя. Да получа вдъхновение. (Смеешком сяда до нея и я целува.)

АНИЧКА. Саша…

СТРУМСКИ. Бързам, но ще остана една-две минути.

АНИЧКА. Къде ще ходиш, Саша? Какво сражение?

СТРУМСКИ. Днес ще покажа какво мога. Днес аз ще нанеса един неочакван, смел, съкрушителен удар. (Стиска юмрук.) Нека видят какво мога. Да ме разберат.

АНИЧКА (плахо). Саша, какво има?

СТРУМСКИ. Ти се уплаши. Плашливо зайче. Не бой се, нищо опасно няма: днес ще спечеля 300–400 хиляди лева, това е.

АНИЧКА. 300–400 хиляди? Как, Саша?

СТРУМСКИ (усмихнат; галено). Обвиняваше ме, че не съм бил работел. (Заплашва я с пръст.)

АНИЧКА. Саша, Саша… Кажи, как ще спечелиш тия пари?

СТРУМСКИ (разхожда се). Много престо… Много просто. Парите изобщо се печелят лесно, стига да знаеш как. Ето сега например аз какво ще направя днес… Да, много лесно е да спечелиш.

АНИЧКА. Саша…

СТРУМСКИ. У един евреин има 100 хиляди килограма… овес, т.е. не овес, а… фасул — сух боб, проста стока. Е добре, но аз купувам тоя фасул, продавам го още днес, тъй да се каже — на крака, телеграфически, и печеля по 4 лева на килограм…

АНИЧКА. 100 хиляди по 4.

СТРУМСКИ. 400 хиляди.

АНИЧКА. Саша! Най-напред ще изплатим заплатите на чиновниците. Два месеца не са получавали. Бай Рашко ми се оплака.

СТРУМСКИ (прави недоволен жест. След късо мълчание). Парите се печелят лесно… Стига да знаеш как… (Звъни.) Даа…

МАЛЧЕВА (влиза). Заповядайте.

СТРУМСКИ. Дохожда ли някой да пита за служба?

МАЛЧЕВА. Да, дохождаха четирма души.

СТРУМСКИ. Внесоха ли гаранция?

МАЛЧЕВА. Само единият внесе 10 хиляди лева. Другите — не.

СТРУМСКИ. Добре, свободна сте. (Малчева излиза.) Да, за какво приказвахме? Да, да… Днес аз като купя ориза от евреина…

АНИЧКА. Какъв ориз?

СТРУМСКИ. Т.е. фасуля. Дявол да го вземе, името му е такова, че не ти се ще да го произнесеш. 100 хиляди килограма по 4 лева печалба — 400 хиляди. Без да стане нужда да го плащам. Без да го дигам дори оттам, дето си е.

АНИЧКА. Не разбирам тогаз, защо тоя търговец не си го продаде сам, защо да не спечели той, а друг.

СТРУМСКИ. Е, там е работата. Тук е тайната. Но ако взема да ти обяснявам, тя е дълга и широка. Аз искам да знаеш едно: че аз не стоя, че аз работя…

АНИЧКА (замислена, със светнали очи). Саша, ще ти кажа какво съм си мислила някога, но няма да ми се смееш…

СТРУМСКИ (гледа я любопитно).

АНИЧКА. Не трябва да мислим само за себе си, трябва да направим нещо добро, особено сега, в това тежко време. Ходих в квартала, дето живеех по-рано — каква беднотия, Саша!… Обещах да дам нещо за дружеството „Гладно дете“.

СТРУМСКИ. Питаш ме как съм успял да убедя търговеца да продаде овеса… т.е. боба. Обърках го, омагьосах го, пратих му една фалшива телеграма, че уж цените падат.

АНИЧКА. Саша… Нали трябва честно, открито…

СТРУМСКИ (маха с ръка). Честност в търговията? Ти искаш нещо да подариш? Колко? Много? Ти ме разоряваш с твоите благодеяния. Но аз ще ти дам, всичко ще ти дам. Не отказвам нищо на моята малка птичка. (Целува я.) Да вървя. (Става.) Отивам и купувам акциите на евреина.

АНИЧКА (гледа го учудено).

СТРУМСКИ. Т.е. фасуля. Но има и акции, има и акции… То е друга сделка, с друг евреин, тя трябва да се обмисли добре. (Звъни. С вид на човек, който е забравил какво е казал.) Добре да се обмисли…

МАЛЧЕВА (влиза).

СТРУМСКИ. Малчева, кажете на касиера да ми даде за личната ми сметка 10 хиляди лева. Да ги тури в един плик и да ми ги даде. Вие ги донесте. Моля!

МАЛЧЕВА. Сега, г-н директоре.

СТРУМСКИ. Трябват ми малко пари за разноски, за гербови марки, такси и т.н. Вземам 10 000, за да донеса 400 000. Аз няма да се бавя много, ей сега ще се върна.

РАШКО (влиза. На Аничка). Г-н Борис Бранков иска да ви говори.

АНИЧКА. Сега. Да почака една минута.

СТРУМСКИ. Кой? Твоя приятел ли е? Той още мъкне ли се тук?

АНИЧКА. Саша…

СТРУМСКИ. Ти трябва да скъсаш с него. Аз не искам да го виждам повече тук. Той проявявал подозрително любопитство: отде вземам, отде давам. Да не дохожда тук.

АНИЧКА. Но, Саша… Той е един… обикновен човек, простичък, но добър.

СТРУМСКИ. Не искам да го виждам.

АНИЧКА. Щом искаш… Заради тебе, ще му кажа.

МАЛЧЕВА (влиза и подава плика с парите на Струмски). Заповядайте, г-н директоре. Проверете.

СТРУМСКИ (усмихнат). Няма нужда, аз ви вярвам.

МАЛЧЕВА. Благодаря. (Излиза.)

СТРУМСКИ. Поговори с твоя приятел. Аз ще чакам оттатък и после ще дода да ми кажеш. (Излиза.)

АНИЧКА (звъни). Добре. (На Рашка.) Нека доде Борис.

БОРИС (влиза, облечен в много елегантен пътнишки костюм). Аничке, здравей! Не можах да замина, без да ти се обадя. Отивам в Германия. Какво ме гледаш? Да, сега го правих тоя костюм, за път. Е, няма що, Аничке, добре съм сега, върви ми търговията. Аз сега имам друга кантора, много по-хубава. И склад имам. Сега пак отивам в Германия. С аероплан.

АНИЧКА. Нима?

БОРИС. Да, с Луфт-Ханза, ето билета. (Търси билета, но не го изважда.) Отивам да продавам сушени сливи и ако успея… Това лято аз спечелих пак от сливи, но от пресни.