— Симеоне! Има ли каруца за село?
Симеон се понадигна иззад тезгяха.
— За къде?
— За Каралии, за Саръджа…
— Има една за Чамурлии. Ей сега впряга. Иван Вълчев се казва, от Чамурлии. Ей сега впряга.
Гороломов веднага изскочи на двора. До срещуположната врата на хотела стоеше обърната и приготвена каруца и един селянин, наведен зад задниците на конете закачаше яновете.
— Добър вечер, бай Иване — каза Гороломов.
Селянинът, още млад човек, с червено изпечено лице, добродушен наглед, го погледна, позасмя се, но не каза нищо и продължи работата си.
— Отде пък знаеш, че се казвам Иван — каза след малко той.
— Знам. Нали си от Чамурлии? Хайде да ме закараш във ваше село.
Селянинът мълчеше.
— Аз съм сам. Нямам нищо — както ме гледаш. И ти се връщаш празен. Ще си приказваме из пътя. Ще ме закараш ли?
Иван не отговаряше, но крадешком поглеждаше Гороломова.
— Кажи де, ще ме закараш ли?
— Слаби кончетата, ваша милост.
— Не са слаби те.
— Ще товаря и сол.
— И за солта ще има място. Ще ме закараш, нали?
— Дай два пола и половина.
— Два пола и половина? Колко е то?
— Пидисе лева.
— Е, много искаш!
— Слаби кончетата, ваша милост. Пък и аз си ходя по своя работа, да речеш, че търся кирия — не търся.
— Добре, ще ти дам четирийсет лева. Два пола.
Иван се усмихваше. Не можеше да се разбере съгласен ли е, не ли. Той се качи на каруцата и пое юздите. Гороломов кипна:
— Какво, малко ли ти се виждат? Два пола!
— Хайде, хайде качвай се — засмя се Иван. — Да вървим, че окъсняхме.
„Народ! — мислеше си Гороломов, ядосан. — Доде изкараш приказка от устата му, ще прогърми и ще завали!“ — Той се върна в хотела, разплати се и след малко се върна, като носеше, освен чантата, още едно старо палто, един малък куфар и една китара в калъф. Тоя калъф беше от червен плат, като торба, набрана и стегната при дръжката на китарата. Гороломов нареди вещите си и се качи. Тогава Иван, със същата своя усмивка, която не се знаеше какво крие, подкара конете, каруцата се промъкна през вратата и затрополи надолу по улицата.
На края на града Иван спря каруцата пред един магазин, влезе там и се върна с голяма буца сол.
— Я стори място да туря солта — каза той на Гороломов. — Махни тез червени гащи!
— Не е то червени гащи, а китара — каза Гороломов. — Чакай да стигнем в село, Иване, че ще видиш как ще ти посвиря.
Иван се смееше.
Излязоха вън от града, каруцата прогърмя над моста и пое след туй край запустелите бараки на панаира. На това място шосето вървеше в ниско, нищо особено не се виждаше, пък и на Гороломов, чиито надежди бяха напред, към селата, нито му се искаше да погледне към града. Но ето че се изкачиха горе, до старата турска табия. Какво поле! Какъв простор! На запад не можеше да се погледне: слънцето засядаше и на тая страна и полето и въздухът блещяха в златен прах. Но напред — как леко се гледа! Няма снопи — само сухи стърнища и пожълтяла трева. Тук-таме се изправят, наполовина сухи, наполовина зелени, високи кукурузи. Някъде се вижда път, забелее се, извие се и потъне в полето, като змия. Ето там село — бели къщи, купчина дървета. По-нататък вятърна мелница гледа в ясното небе и чака вятър. А още по-нататък — далеч, далеч, зад самата черта на хоризонта, две дървета — два братя, самотни, уединени…
И други каруци се връщаха също от града. Някои са толкоз далеч, че се виждат като точки, като буболечки, но вървят, вървят и все се виждат. Гороломов гледа с пламнали очи насам, гледа нататък и спира погледа си наблизо: в една нива един ястреб се е закрепил във въздуха и трепка-трепка, все на едно място. После отлети по-нататък и пак затрепка.
— Ястреба, гледай, Иване, ястреба! — вика Гороломов. — Как трепка на едно място!
Иван се усмихва:
— А, дугана ли? Трепка той, защото гледа де има мишки. Види ли мишка, спуща се и я улавя!
А на Гороломов му се струва, че това не е ястреб, а собствената му душа, излетяла от него и хвърчи под това високо небе, из това широко поле! Никога Гороломов не е изпитвал такава радост и такова вълнение. Той се чувствува безкрайно щастлив, безкрайно добър, поглежда Ивана и му се усмихва приятелски.
— Блазе ви, Иване! — говори той. — Завиждам ви! Я в какви места живеете, каква красота, какъв въздух! Аз обичам туй, обичам земеделието, обичам народа. Оралото и мотиката хранят цял свят — не е ли тъй? А народа, хе! Народа! Кажи ми какво можа без народа? Ако има народа, имат всички. Искам да кажа — прибърза Гороломов, защото забеляза, че Иван се подсмихва, — че когато народа е добре, добре е и държавата, и всички. Хе! Народа! Какво не може народа! Само да е съгласен, да е сдружен…
Иван го погледна, усмихна се, както си му беше обичай, и каза:
— Я дай една цигара!
Запушиха и двамата. Конете тръгнаха полека. Като потегли един-два пъти жадно от цигарата, Иван се пообърна и каза:
— Че, ваша милост, като толкоз ти се харесва народното, туй, нашто де, защо не станеш и ти земеделец. Не е лесно, нали? Туй гражданите, без докачение, май са тънки. Хванат ли вилата, ръцете им се изприщят. А нашите ръце, я гледай — мешин!
Гороломов се разпали.
— То само със сила не става, Иване. Сега хората с леснина работят. С наука. Защо в Европа от един декар изкарват десет пъти повече? И конете им са по-едри, и кравите, и гъските. Защо? Защото имат знания, наука имат. Сега за всичко има лесно. На, да вземем тракторите…
— Ум всеки може да ти даде — каза Иван, — пари никой не ти дава.
Препирнята продължи. Конете вървяха бавно. Полето започна да потъмнява, на запад слънцето угасна. Стъмни се, но след малко като че мракът се разведри, стана някаква промяна. И двамата, Иван и Гороломов, макар увлечени в разговора си, усетиха присъствието на нещо ново, дошло незабелязано, и се обърнаха.
— Месецът изгрял! — казаха и двамата.
— Точно на изток, из една ивица мътно и по-тъмно небе, се издигаше месецът, голям, червен. В същата минута Иван спря колата, поогледа се и каза:
Ний май, че сме сбъркали пътя! Ами! Сбъркали сме го — каза той след късо мълчание. — Настрана сме зели. Ами сега!
— Чакай — извика Гороломов. — Аз имам компас. Ей сега ще ти покажа пътя.
Той откачи часовника си, на верижката му беше прикачен малък компас. Гороломов го обърна към месеца тъй, че да може да се вижда.
— Ний можехме и полярната звезда да намерим, но онуй там облаче пречи. Ще се оправим по компаса. Кажи сега, Иване, накъде беше вашето село, на коя страна е, като гледаш от града?
— Срещу зимата.
— Добре. На север, значи. Добре. Ела сега насам, гледай! — Гороломов подаде компаса към Ивана. — Виждаш ли накъде сочи?
Иван надникна.
— Накъде сочи… на нийде не сочи. То само шава.
— Шава то, но показва. Ето север, ето юг. Нататък е север, значи, натъй трябва да вървим. Карай на
