на чардака пред вратата. И макар единият от тях, кметският наместник Трифун, да беше влязъл вече с единия си крак, другите още стояха вън и все гълчаха. Най-после влязоха и те — Деню, Марин Вълчев, брат на Иван Вълчев, и Слав Караиванов. И тримата, както и Трифун, бяха от по-първите и по-заможни селяни. Те заградиха една маса, седнаха и все се разправяха. Танко ги погледна насмешливо, мръдна рунтавите си мустаци и извика:
— Танасе! Я дай още едно шишенце!
— Аз ти казвам, че списъка ти не е верен — говореше Деню, пълен и червен, около шейсетгодишен. — Списък ли е туй? — Пачавра. Де имам аз толкоз овци? Овците ми дваж повече са писани.
— Как тъй бе, бай Деньо — викаше Трифун. — Списъка не съм го правил аз, списъка е от общината.
— Какво има? Какво се карате? — попита Арнаутина.
— За мерата бе, дядо Герге. Гледаме кой колко добитък има, та да видим колко ниви ще трябва да остави всеки за угар. Всеки оре, дето завърне. Ами че, ако изорем цялата мера, де ще пасе добитъка ни?
При тия думи на Трифуна Танко пак мръдна мустаците си и поклати глава, като че искаше да каже: „И от туй нищо няма да излезе!“ Но Арнаутина, който имаше много добитък и много ниви, разбра, че работата е важна, тури си очилата и взе списъка. Но Трифун го грабна от ръката му и започна да го чете. До второто или третото име всички мълчаха и произнасяха по едно „хъ, хъ“, но на четвъртото име пак се скараха. И от всички уж най-малко говореше Деню, а най-много той ядосваше кмета.
— Бе, бай Деньо, ти какъв човек си! — викаше отчаяно Трифун. — Не мога веке… Не ща. Ще ида в общината и си давам оставката. С таквиз дебели глави аз не мога да се разправям.
— Дебели глави… Има ли по-дебела глава от твойта? — каза Деню и стана още по-червен.
Изведнъж Арнаутина хвърли списъка и сне очилата си.
— Що? Тъй ли управляваш, кмете, а, тъй ли? Седумстотин и четирийсе овци! Кой ти ги е казал, че са толкоз? Моя зет ли, Петър ли? А знаеш ли, че половината са чужди? Кмета, а? Кмет… Или ще речеш: той, дядо Герги, носи. Що? Ме сметаш за будала?
— Чакай бе, дядо Герге, не е тъй — викаше Трифун. — Ела, ела тук…
Пак се наведоха над списъка и пак се скараха. Никой не забеляза, че на вратата беше се спрял Иван Вълчев, а до него — един висок гражданин, с черна брада. Иван сочеше с очи и с пръст селяните един подир други и нещо шепнеше, а високият човек — той беше Гороломов — слушаше и поклащаше глава. Иван посочи и към Танка, Гороломов погледна и него и пак кимна с глава. Сам Танко не забеляза нищо, защото, след като му беше омръзнало да слуша кавгата на чорбаджиите, гледаше пред себе си и нещо си мислеше. Гороломов пристъпи и влезе в кръчмата. Той беше се подокарал и изчистил, по намокрената му коса още личеше отгде в минал гребенът. Чантата си държеше под мишница.
— Добър ден! — гръмко и троснато поздрави той.
Селяните се обърнаха.
— Добър ден, г-н кмете! — Гороломов протегна ръка, здрависа се с Трифуна, а след туй наред с всички: — Добър ден, бай Деньо! Добър ден, бай Марине, бай Славе! Добър ден и на тебе, дядо Герге, как си?
Гороломов привлече един стол и седна.
— Ето ви на — продължи той, като държеше чантата на колената си, — ето ви събрани, както исках. Че аз за вас съм дошел, вас търся. Тъкмо ви мислех как ще ги намеря тия хора, да не вземат да са поизкрият я… Пък то, как сте ми се събрали, като пиленца, като че сте знаяли. Стражар да бях пратил, нямаше да ви съберат тъй…
Селяните го гледаха, без да продумат. Кой е тоз човек? Нов окръжен управител ли е? Прокурор ли е? Защо Иван се подсмива такъв? „Трябва да е акцизен“ — помисли Арнаутина и погледна към стената, за да видя дали патентът е на мястото си.
— Пипнах ли ви аз вас — продължи Гороломов, — пипнах ви! Къде ще ми шавате сега. Тук ще стоите. Не ви пущам от прага навън да пристъпите. Ще стоите тук, докато, свършим работата, за която съм дошел. И ще я свършим… да, ще я свършим, великолепно ща я свършим. Какво ме гледате? Аз вас ли? Гороломов все се усмихваше. — Аз всички ви ща ви туря в коша!
Без да има нужда, Арнаутина стана и пак седна. Трифун взе да свива списъка на тръба, Деню мълчеше — по-червен отвсякога. Слав Караиванов пухкаше с лулата и гледаше в земята. И тъй като Танко беше проточил шия и с голямо любопитство заничаше насам, Гороломов го погледна и каза:
— Аз и бай Танко ще туря в коша, макар че се е заделил тъй настрана като коза.
Танко прибра погледа си и нищо не каза.
— Г-н упра… ваша милост — започна объркано Трифун. — Кой сте вие?
— Аз ли? Нека каже моя приятел, Иван. Аз съм Станчо Гороломов, инспектор-аквизитор на застрахотелното дружество „Рила“. Ходя по застраховки. И тъй като… — Гороломов спря: селяните се заливаха в смях. Арнаутина изфуча: Уф, да те… и отиде настрана.
— И тъй като вие сте първите… защо се смеете?
— Бе, г-не, че тъй кажете! — каза Трифун, като попремина смехът му. — А то… Аз рекох, тоз човек прокурор ли е, следовател ли е… Да те убий господ, да те убий!
— Като речи… като речи… — започна Марин, като се мъчеше да надвие смеха си — като речи… аз вас ще ви туря, кай, в коша… оца… оцапахме я, реках…
Гороломов се смееше наедно с всички. Тази сутрин преди да излезе от Иванови, той беше попрелистил „Настолна книга на застрахователния деятел“ и беше спомнил, че често пъти най-добрият начин да се пристъпи към работа с някои хора, особено селяни, е шегата, смехът. Тъй реши да направи и той. Изглежда, малко беше го попрекалил, но нищо — веселото разположение пак се яви, това е главното.
— Е, сега… Да започваме ли? — каза Гороломов, когато премина смехът. — Г-н кмете, вий трябва да дадете пример.
— За какво?
— Да те застраховаме. За колко?
— Я се остави, ваша милост. Застраховка… Ний сме земеделци хора. Нашата застраховка — да хвърлим семето в земята и да чакаме.
— А! Г-н кмете! Не очаквах туй от вас. Интелигентен човек. Кмет. Чакай, чакай! — разгорещи се Гороломов и не даваше на Трифуна да говори. — Знам какво ще ми кажеш, знам… Имам имот, нали? Имам земя като умра, ще я оставя на децата си, нали тъй? Добре, г-н кмете, но застраховката е друго нещо, съвсем друго нещо. Моля, моля, послушай ме…
Гороломов говори много. Говори за значението на застраховките, за предимствата на таз или оназ таблица. Селяните кое го слушаха, кое не. Най-после те престанаха да внимават и току поглеждаха през прозореца. В кръчмата примръча повече. Вън във въздуха светваха тук-таме, като иглици, капки дъжд. Някъде лападът се разклащаше, ударен от едра капка, някъде се отронваше жълто листо от салкъмите и бавно падаше. Изведнъж дъждът се спусна на гъсти жици и зашипурка по покрива.
— Ей че заваля! — казаха няколко души изведнъж.
Трифун отиде до прозореца.
— Ех, че хубав дъжд! — каза той. — Дай, боже, дай! Ето ти нашата застраховка, г-н Гороломов — каза той, като се върна на мястото си. — Навали ли дъжд, засейме ли — добре сме.
Селяните се оживиха.
— Сега можем да се почерпим — каза кметът. — Танасе!
— Моля! — прекъсна го Гороломов и простря ръка. — Аз черпя. Дай, момче! Виж кой какво ще пие.
— Ти пак си бил добър човек — каза Трифун. — Ти донесе дъжда.
— Видя ли? — засмя се Гороломов.
Момчето донесе ракия, чаши. Гороломов беше доволен. „Аз може да оставя малко застраховките настрана — мислеше си той. — Нека първом им поговоря да разберат що за човек съм аз, че после е лесно.“
— Да… за земеделците трябва дъжд — започна той. — И аз се радвам като вас. Какво! Да не мислите, че съм тръгнал пари да печеля? Не! Имате ли читалище? Имате ли салон? Аз мога, ако искате, да ви държа една сказка. Аз не си скъпя труда. Във Варна, в Севсевмез, има квартално читалище. Дохождат при мене и
